автор: lisiza

(продължение)
След малко Добри си тръгна не без съжаление, а Агнеса едва скри дълбоката си въздишка на облекчение. От това настроението на Дарина се възвърна и тя забрави за неприятностите от деня. Бе отворена за доброто и не искаше да развали с нещо приятната разходка.
Още бе рано, можеха да отидат до „Незабравка”, но Ваня нямаше да е там. Тя бе на среща с Борислав.
Приятелките се изпратиха до средата на пътя между домовете им. След това Неси ги изпрати до началото на Червения мост, Дарина и кучето я изпратиха до дървото на две преки от тях, след това пак до Червения мост и така няколко пъти, докато се измориха не от разходката, а от разговорите, с които не можеха да се наситят.

На Дарина не й се прибираше. Поседна отново на стената близо до
общежитието. Когато се прибраха кучето забрави за вечерята и то уморено най-вече от свежия въздух, скочи на леглото, промъкна се на възглавницата и заспа. За младата жена нямаше много място, легна до него и макар в неудобна поза, извърна погледа си към прозореца. Зад него нощта се бавеше. Тъмните цветове постепенно завладяваха стъклата и само дантелата на домашните щори спираха очите, търсещи все нещо нагоре и по-нагоре. От това стаята растеше, дантелата в бяло като облак се разтваряше в тъмнината, стигаща до непроницаемост, притиснала стената с убийствена си тишина. Много отдалеч долиташе шумът на реката. Далеч и от мислите, както и тя от самата себе си. Сънят затвори съзнанието й за миг, усещаше само сърцето си, огромно, изпълнено с благодарност, не към извършеното, към полученото, колкото и малко да бе то. В съня нямаше срам, нямаше обида, само радостното усещане за слънце и мирис на борови иглички...
На сутринта бодро се подготви за разходка. Нямаше часове. Радваше се на свободното време. Кучето излезе само и се бави някъде около час. Тя спокойно приготви раницата за реката. Направи си кафе, пресипа го в пластмасова бутилка, направи сандвич от две по-големи филии, за нея и кучето. Върху намазаните с майонеза филии настърга сирене, сложи няколко колела стар лук и краставица, сложи две парчета шпеков салам, тънко парче кашкавал и ги покри с лист маруля. Опакава ги грижливо и прибра в раницата. Това беше за закуска и обяд. Обичаше реката и слънцето, щяха да останат до късно следобед. Взе една от шоколадовите вафли за седмицата и няколко кокалчета, дадени й от Маринова за кучето. Сложи рогозка, малко одеяло, шапка, очила и беше готова за хубавата разходка. Да не забрави да си вземе още една бутилка и да я напълни с вода. Отгоре сложи и книга с поезия. На малко известен български поет импресионист. От четирите му книги хареса една, последната, а от нея само три стиха. Бяха прекрасни, препочиташе ги, когато искаше да се чувства свободна. Беше готова за излета, денят бе обещаващ и тя едва дочака слънцето да се вдигне над Ридо. С него се вдигаше и влагата от реката.
Предния ден даваха заплата. Част от заплатата. Училището бе към министерството, а те почти привилигировани, през втората година на инфлацията, им я даваха на части, по пет или шест хиляди на седмица. Достатъчно за да се справи със скромните си разходи. Затова си позволи толкова щедър сандвич. Имаше дребни заеми, но в гората можеше да намери гъби, винаги имаше пърхутки по откритите места, все още неузрели плодове или билки за чай.
Кучето я чакаше на входа. Беше самостоятелно и не играше много с другите кучета, като че ли подбирайки ги, заради което Дарина нямаше много приятели от кучкарите наоколо. Кучето, мелез от боксер и неизвестен, плашеше с вида си, но беше добро и обичливо женско куче. Беше шареното, грозното останало й от Коледа, но стана красиво, като грозното пате в приказката на Андерсен. Кръсти го Красавица. Викаше я на галено Краси, Красина. При вида на раницата Красавица се зарадва и тръгна, водейки я към пътеката, водеща към Лаго.
Тяхното местенце бе свободно. Слънцето приятно напичаше през клоните на малката шипка, под която Дарина разстла рогозката върху затопленият вече пясък, съблече се и се отдаде на лятната топлина. В такива мигове тя беше чест от нищото, което заобикаляше затворените й очи, беше щастлива, жива и свободна да попие красотата на летния ден.
Водното течение бе бързо. Камъните издаваха особен звук, сладостен мързел обзе младата жена и тя посегна не към книгата, а се отдаде на спокойствието, което все по-надълбоко навлизаше в нея. Постепенно разбърканите й мисли се събраха в едно и тя преживя живота за пореден път, но с надживяното спокойствие на човек, търсещ грешките в себе си, готов да посрещне съдбата.
Кучето я пазеше наблизо, също на сянка и при всеки съмнителен шум скачаше с яростен лай. При такъв добър пазач, можеше да се отпусне докрай, дори да поспи, без да се страхува. Заспа дълбоко и за кратко. Отвори очи и се вгледа в небето. То бе безкрайно бяло и някъде в периферията на очите й синьо. Това виждаше. Това бе в рамката на погледа й. Плясъкът на малките вълни й казваше, че съществува, че е на земята и тя с пръсти загребваше камъчета и пясък. Пускаше ги обратно и пак избираше най-малките камъчета, без да ги вижда, само усещайки топлината им. Слънчевите лъчи я приковаваха, не можеше да помръдне от ярката им тежест и мисълта уморена от това опияняващо докосване я върна към единствената болезнена тема, за живота й. Беше преминал някак извън нея. Сега плащаше. Вечно бягаща от себе си, бе стигнала привидния покой, от който можеше да я изведе само смъртта. Не можеше повече да бяга, нито от себе си, нито от нея. Трябваше да се научи да я харесва, трябваше да възприеме мисълта за нея. Тя беше вече част от живота й. Не можеше повече да бяга.
Колко по-различна се чувстваше сега, достигнала свободата си. Различна в отношението си към света и колко се учудваше на начина, по който реагираха колегите й, забравили, че има и много по-важни неща в живота от дребните им случки. Свободата й струеше от очите, от държането от непридвидените й закачки и постъпки. С това ги привличаше, с това ги отблъскаваше. Някои се страхуваха да навлязат в нейния начин на мислене, с това те бяха невъзможни за контакт. Тя не обръщаше внимание. Всеки избира своя път. Можеше всичко да даде от себе си, за да има техния обикновен живот, далеч от измамното бързане в София. Опитваше с всички сили, но не можеше да скрие огромната си любов към живота, довел я в непознатия град с прекрасна природа, подложила на изпитание крехкото си здраве и желязна воля. Заслужаваше си всеки ден, всяко огорчение и радост да бъде под това късче от природата, където намери себе си.
Успокоена от небързащите си мисли, отново се унесе и поведе обичаен за себе си разговор. Сама със себе си... „ Толкова е хубаво тук, тази вода, шумът, зеленото в тревите.... училище... днес и утре съм свободна, без часове.... радост за някого, не ме разбират явно, не се държа нормално за техните понятия, но като не мога да бъда друга, какво да променя?... Дори мъжът ми не ми е мъж. Разделихме се. Грозен развод... Можеше още да съм с Мишо, толкова хубаво започна всичко... защо ме остави да си ида, защо трябваше да си ида?... Всяко несъществуващо нещо става повод за интрига. Имам или нямам мъж, на моите години, учителка... Къде съм го чела? Ето в училище. Може ле да вярвам на колегите, на учениците? Да. Учениците се променят. Ще пораснат, ще минат години, ще разберат. Колегите? Те не се променят. Не искат. Не могат. Никой не каза нищо. Знаят. Мълчат. Сигурно е редно. Сигурно отбягват неприятностите. А така следят всеки мой жест и дума. За да ги обърнат срещу мен. Щом това ги прави щастливи... Не се дразня. Начинът им на живот. Не се интересувам от тях, само което е необходимо. Но не и те. Да знаят всичко с най-малката подробност. За какво им е? Днес съм тук, а утре... Ако има утре... Това ли е важното, нищенето на събитията от деня? Важно е, работата, че се прибирам в къщи, без да знаят нещо за живота ми. Само от училище. Какво обличам, каква бележка съм писала, ще пътувам ли до София, а защо съм я оставила... Не знаят, как да знаят. Съжалявам, че трябва да ги разочаровам, това е лично мое, не могат да човъркат с любопитните си пръсти в рани. Дори да греша, прощавам. И на себе си прощавам. Грешката е твърде голяма, късно за разкаяние... Достатъчно са ми тревогите в момента, не искам да мисля за тях, не искам да ги имам. Стигнах свободата си, това сладко чувство, че съм свободна, че мога да достигна щастието, ето достигнах го... На тази река, вълните, които чувам, наситеният въздух на лятото, дърветата крепящи се на оголените си корени до водата, готови да паднат и да загинат в живителната й влага... Като мен, опиянена от свободата, да знам, че всъщност не съм свободна. Не разполагам с живота си. Дори с един негов ден. Мога да го открадна от болестта...и това ми стига”.
Под все по-силните лъчи на слънцето, промъкващи се през листата на шипката, Дарина се унесе под тихото шумене на водата.
...
Слухът, че учителка е влюбена в ученик прелетя града за двадесет минути. Толкова бе и обиколката му пеш от единия до другия край. Това не се отнасяше за Дарина. Какво значение имаше сега? Приписваха й може би собствените си грешки и от това тя стана част от тях. Да го приеме ли за комплимент? Защо по този начин? Клюката се разрастваше с все по-големи подробности. Дори да се беше съмнявала в липсата на въобръжение в колегите, явно грешеше. Нека се радват. Бонка също. В основата на слухът, в стремежа си да отстрани съперницата си. Едва ли я интересуваше в случая момчето. Идваше края на годината, с него оформяне на часовете за следващата. Не се очакваха много ученици, особено в инфлационна година като 1997. Паралелките намаляха. С тях и часовете. Бонка беше застрашена. Повече, от другите учители. Но тънката разлика бе, че тя спеше с въпросното момче, но с пробудилата се късно гузна съвест, посочи друг виновник. Чужденката за училището, самата, удобната, слабата. Колко удобна случка, появила се в удобен момент. И раздута до неприлична форма. С тази разлика, че Бонка не бе подготвена за собствената си постъпка. Дарина не реагира, не реагираха и колегите. Всички и най-вече Бонка, знаеха че зад гърба й стои истината.
На другия ден Дарина се отби първо при счетоводителката да подпише няколко документа. Влезе в кабинета й с чаша кафе. Счетоводителката е посрещна със зле прикрито злорадство на устните си. Придърпа към нея кутия с бонбони.
- О, Дари, влез, влез, отдавна искам да си поговорим. - Разчисти пред нея бюрото и изхвърли препълнения пепелник в кошчето до запалената печка. Навън беше над 25 градуса, но в старата сграда на училището това не се усещаше.
- Идвам за тези документи, за подпис, а след малко влизам в час. – Дръпна се неволно от бонбоните Дарина. Черпенето не беше случайно, но ще го изтърпи, за подписите.
- Исках да те помоля за услуга, - Счетоводителката я погледна несигурно. - един мой познат ти е ученик, но няма да издържи държавните изпити, да му помогнеш с материала, срещу заплащане?
Дарина преглътна несдъвкания бонбон. Имаше отчайваща нужда от пари, но беше в изпитната комисия, а чувството й за отговорност я спира. При други обстоятелства и в учебно време би подготвила всеки, като частен ученик, но малко преди държавните изпити... Не всички имаха скрупули, но тя се пазеше от подобни предложения. Отказа тактично.
- Мога да го подготвя, но не мога да го приема у дома. Условията ми са ужасни.
- Не се притеснявай, той ще си плати, няма да гледа къде и как живееш.
- Така е, - съгласи се бързо Дарина.- но не може да идва при мен, защото е ученик. Живея сама, след това ще се говори.
Счетоводителката премигна, но се усмихна отново криво.
- От какво се страхуваш, той прилича повече на мъж, отколкото на ученик. На ли живееш с други учители и те имат частни ученици?
- Да, но те са семейни, а аз сама. Градът е малък, ще плъзнат слухове, най-неприятното от което, че няма да са верни.
Младата жена прочете подигравка в лицето на счетоводителката. Тя беше много близка с Новева и знаеше за нея повече. Това бе последният й коз да огъне неочакваната твърдост на новата учителка.
- Ако помогнеш на моя познат, който е близък с Новева, може да ти се размине някое наказание...
- Не съм направила нищо, за да ме наказват, а ако мислиш, че действам по ходатайства, съжалявам, изгубих ти времето. Това ли бяха всичките документи за подпис? След малко ще бие звънеца. Довиждане, за сега.
Дарина бързо излезе, избягвайки отмъстителния поглед в гърба си. Имаше достатъчно неприятности, но съзнаваше, че с отказа си е спечелила още един враг. Враговете и неприятностите нямаха край. Умееше явно да ги привлича. Ще свикне с тях. И те със нея. Ще започнат да я отбягват. А сега имаше нещо много по-важно. Беше обикнала учителската професия и се радваше на труда си. Тя е учител и ще отстоява правото си да е учител. Ще го направи! На всяка цена!
(край)