автор: joy_angels

Жената не разбра как стана – просто в един момент бастунът на Старицата летеше срещу стената. Кога изкрещя, кога го дръпна от ръцете й, кога го запокити към плочките – нямаше идея. Само нещо в съзнанието й регистрира: “Отиде!” щом се спука плочката в току-що ремонтираната баня.

А Старицата я гледаше с малките си избелели очи и не помръдна от стола. Седеше си така – съвсем гола, готова за поредното къпане, и само една пулсираща вена на врата й издаваше, че пергаментовата хартия над скелета е още жива. Челюстта й – нелепо деформирана навътре поради отдавна липсващите и зъби, и протеза – остана затворена. Ръцете й – внезапно загубили опората на бастуна – постепенно се отпускаха надолу и увиснаха край коленете й.

На Старицата и през ум не й мина да се прикрие. Нямаше от кого. Нямаше за какво. Единственото, което я вълнуваше бе по-скоро да излязат от тази баня и да си легне в леглото. Или да се попече на слънце. Ако не вали. Или ако не духа. Добре би било да е лято, но не беше сигурна. В стаята й беше влажно, а на нея и без влага й беше все студено. Понякога искрено пожелаваше смъртта само заради това – да се стопли най-накрая. Но иначе й се живееше. Всъщност никога не беше живяла по-добре...

Ако знаеха приятелките й, колко добре се грижеха за нея тук. Беше винаги чисто облечена, купуваха й дрехи, Жената я хранеше добре, правеше й сладкиши, къпеше я, извеждаше я на разходка, не я криеше от хората, когато им идваха гости. От нея се искаше само навреме да каже, че й се ходи до тоалетната. Нямаше никакви други грижи...

- Като бебе си! – казваше често Жената. – Късмет извади да те гледат така...

Така си беше. Колко немотия беше видяла през живота си! С колко мъка беше отгледала децата си. Правеше им таратор от вода и оцет с няколко парченца краставица. Млякото беше лукс, дрехите бяха лукс, добрата дума беше лукс... Плетеше по 3 чифта чорапи, за да й ушият една калъфка за възглавница. А й трябваха пет... Ръцете й се удължиха от мъкненето на кофите с помия за прасето от болницата край близкия град до селото, само и само да могат и те да хапват месце отвреме-навреме.

А сега, отдавна минала 80 години, беше в ръцете на Жената - след цял един живот, в който Бог беше позабравил меда, но не и жилото. Но и медеца дойде накрая – не й се налагаше да се оправя сама със старините и болежките си. Жената беше до нея.

Е, Жената понякога викаше. Даже често викаше. Старицата все нещо бъркаше с тоалетната и тогава вместо веднъж на ден идваха по-често в студената и мрачна баня. Бяха я ремонтирали наскоро, но пак си беше неприятно място. Жената искаше от Старицата да се съблича бързо, за да не настине, но тя все не се справяше с копчетата. Много бяха, с коя ръка да се разкопчава, с коя да държи бастуна, с коя да подреди дрехите... Объркваше се. А страшно много искаше Жената да не вика, да е доволна. А така и по-бързо се махаха от банята, от студа...

- Колко пъти ти казвам да оставиш бастуна! – често казваше Жената – Седни на стола, закачалката е до теб, просто се съблечи докъдето можеш сама, а после аз ще помагам... Хайде, че знаеш ли колко работа имам!

Жената наистина имаше много работа. Имаше син, снаха и двама внука, за които се грижеше. Зиме ставаше още по тъмно да запали печките, готвеше, пазаруваше, простираше, хранеше кучето и кокошките, а вечер й се караха, че все нещо не е свършила. Спяха двете заедно в една стая и Старицата често заспиваше много след Жената. Чуваше я как стене в съня си, как говори, как нещо се обяснява. Не й беше леко. Понякога Старицата си мислеше, че Жената може да я мрази точно защото виждаше себе си в измършавялото старческо тяло... Но после идваше неизменната топла попара и тези мисли изчезваха от главата й.

Защо Жената й се нахвърли днес така, Старицата никога нямаше да разбере. Имаше чужди мъже в къщата, нещо чукаха, боядисваха... Жената май пак беше сама и трябваше за всичко да се грижи. Много й беше ядна, че се бави в банята и сигурно я е спънала за друга някаква работа. Не успя да се съблече бързо, защото бастунът пречеше, с коя ръка да се разкопчава, с коя да държи бастуна, с коя да подреди дрехите... Само като влезе и я видя така, Жената изкрещя, грабна бастуна и го запокити в стената.

Старицата не видя спуканата плочка. Съжаляваше, че е толкова бавна. Но сега най-много от всичко искаше да отиде на топло. На слънце... Дано е лято...

Ударът в стената сякаш спука нещо в съзнанието на Жената. Пукна се – като жлъчка с дълго събирана отрова. От очите на Жената бликнаха сълзи и тя зави с глас като ранено животно. Вой, от който и дивите в гората бягат. Жената се сгъна, сви се на топка и пропълзя на колене до стола на Старицата. Прегърна с напуканите си ръце мраморната кожа, положи сбръчканото си мокро лице на изсъхналите гърди и изстена:

- Майчице! Мила ми майчице...

Старицата вдигна голата си ръка и я положи на главата на дъщеря си. Искаше нещо да й каже, но не знаеше какво. Пръстите й се свиха, като да погали посивялата коса. Трябваше да запомни това с бастуна. Утре щеше да го остави и да побърза. Да... Утре...

11.01.2009