автор: iszaard

Исзаард чакаше търпеливо. Годините го научиха да не бърза.
Протяжното време като безкрайно замръзнало море не прие сълзите. Остави ги на вятъра, който с лекота потъва в нищото.
Живееше с едничка утеха - да властва. Колкото повече се разрастваше мощта му, толкова по-алчен ставаше. С времето сърцето му се превърна в огромна паст, която бе готова да погълне всичко. И все оставаше празно. Не му стигаше ужаса на хората. Не го задоволяваше да отнема и без това безсмисления им живот. Пожела победа над равностоен противник. А може би предизвикваше смъртта. От известно време мислеше за Слънцето. Гледаше го, далечно, красиво, изпълнено с живот, в който имаше смисъл. Виждаше как се раздава и му завидя. Реши да го унищожи.
Една нощ, измъчван от безсъние, проклинащ оживелите спомени, Исзаард посети дома на Пролетта. Полюбува се на вечно младото й лице, обвито със завивка от дъхава трева. Дочу дъха й - шепот на бисери. Приседна до нея и зачака. Когато сенките на мрака започнаха неспокойно да се движат, краищата им да избледняват и в тихата стая се промъкнаха няколко златни лъчи, побърза да си тръгне...

***

Шиммей се събуди в земята на хората. Ужасен сън прогаряше сърцето й. Знаеше, че в страната на желанията, която всички - хора и богове, посещават през нощта, могат да се видят неща, които дори Огледалото скриваше от притеснената й душа.
Като всяка сутрин тя стана. Изми красивото си лице с капчици роса. Нагласи косите и дрехата си. Вгледа се за миг в тънките си ръце, които сега трепереха.
- Трябва да предотвратя това!- прошепна на себе си.
Но как? Нима можеше да се противопостави на свирепия Исзаард? Или да измоли от него да се вслуша отново в гласа на разума и да не обрича земята на гибел заради някакви амбиции, които тя не разбираше.
Принцесата на пролетта сложи няколко коренчета от млади треви пред огледалото. Взе в лявата си ръка клонка от сакаки. Опита да се успокои и докато гледаше развълнуваната повърхност си припомни с подробности съня. За да бъде сигурна винаги постъпваше така. Беше си изградила собствена идея за гадаенето. Може би защото много обичаше всичко, което живееше в долния свят и се чувстваше длъжна да го пази, тя се бе опитала поне мъничко да заприлича на хората, на животните и на растенията. Толкова се вживя в това свое желание, че понякога се чувстваше безпомощна като най-обикновена жена. Разбира се, знаеше, че това е илюзия. Нищо не бе в състояние да я лиши от силата й. Освен, може би, самата тя.
Повърхността се успокои и Шиммей видя съня си. С най-малка подробност. Онова, което той и подсказваше, бе вярно - Исзаард искаше да унищожи брат й. Щеше да използва моментната му слабост. Чувствата, които у Ратанг вече граничеха с пълно изтощение. Щеше да го погълне както боа поглъща заек и светът никога вече нямаше да бъде същият.
Сега Шиммей страдаше двойно. Заради обичта към брат си и заради невинните хора, които много трудно щяха намерят кураж да се опълчат на Зимата. Какво можеха да сторят те срещу вледеняващия му дъх? Срещу омразата, която щеше да ги лиши напълно от съзнанието че са живи?!
- Единственият, който може да спре Исзаард е Ратанг- мислеше принцесата на пролетта. - Силата им е равна. Сега, когато слънцето е помръкнало и скръбно, започва даже да прилича на владетеля на ледения свят. Много повече, отколкото предполага. Трябва да направя нещо за накарам брат си да осъзнае какво предстои. И най-вече, че е длъжен, повече от всякога, да бъде отново себе си.
Тя крачеше напред назад и тихо нареждаше. Думите й приличаха на заклинания. И сигурно бяха, защото докато говореше, в сърцето й постепенно се възцари покой. Вече заеше какво трябва да направи.

***

Джиро не обичаше да подслушва. Но когато Тадаши Согабе заговори за ужасната опасност, надвиснала над Ямато, сърцето му изтръпна. Наостри добре слух и зачака.
След около четвърт час суке, целия плувнал в пот, най-после излезе от кабинета на краля. Джиро го посрещна с обичайния кратък поздрав.
- Какво правиш тук? - Тадаши успя да изпише обичайното високомерие на сега изнуреното си лице.
- Моля да ме изслушате, Ваше високоблагородие!...
- Сега не мога. Не искам да чувам нищо. Остави ме, войнико....
- Простете нахалството ми. - младият мъж се поклони ниско на началника си. - Дочух, че страната ни има нужда от помощ...
- Знаех, че си амбициозен, но чак толкова...- военният министър понечи да отмине пренебрежително.
- Моля, отделете ми няколко минути. - Джиро застина, загледан в собственото си очакване.
Тадаши се поколеба. После каза:
- Е, добре. Последвай ме.
Когато най-сетне влязоха в богато украсения кабинет на Тадаши Согабе, младият човек се огледа смутено, но се постара да прикрие вълнението си.
Тадаши се подсмихна. Като гледаше ентусизма на това свежо лице и силните мишци, в сърцето му се появи надежда.
"Може би кралят е прав”, - мислеше той. - „Сега ни трябва някой като този - силен, предан и лудо влюбен в битките, а и малко безразсъден."
Когато се поокопити Джиро погледна с крайчеца на очите си лицето на суке.
"Дали пък няма да ме накаже, задето така зяпам оръжията му? Дано не е забелязал."- мислеше си младият човек, докато полагаше всички усилия да не издаде любопитството си.
- Оръжията са за това, млади момко. Да приковават вниманието на противника докато духа ти се рее като вятър, пред когото няма прегради.- в ума на Тадаши вече се оформи решението.
- Вие несъмнено сте мъдър човек. - Джиро отново се поклони почтително.
- Може би, донякъде и за някои неща. Но това, уви не е истинската мъдрост. – Тадаши сега си позволи да въздъхне тежко и приседна до ниска масичка от тисово дърво. Върху фино изработената й повърхност беше положен меч - леко извит, с острие, скрито в седефено платно, прилепнало към студеното му тяло като кожа. На Джиро се стори, че оръжието сияе.
- Седни. – заповяда Тадаши - като посочи една рогозка.
Младият войн се подчини. Седна и зачака мълчаливо.
- Когато бях дете, баща ми често ме водеше сред нивите. Особено при залез слънце. – погледът на военния министър сега бе много далече - Казваше: "Сине, почувствай как земята е напоена със слънчеви лъчи. Соковете, натежали от топлина влизат дълбоко в нея за да дават живот. А после се събират в една огромна капка, която съдържа в себе си целия живот." - Тогава не го разбрах..- сърцето на Тадаши се сви от горчивина. Искаше му се бързо да разкаже всичко на младото момче и да забрави. Да се освободи от ужасната отговорност. - Сега ти казвам...това е, което наричат пъпна връв...
Джиро остана изненадан. Почти се разочарова от началника си. Винаги бе мислел, че Тадаши Согабе е силен войн с непреклонен дух и твърда ръка. Сега обаче му се стори, че разлика между двама им нямаше.
Забелязал отегчението на младия човек, Тадаши побърза да се стегне. Затвори за миг очи и оформи в ума си началото...
- И така момче. Приех те в кабинета си, не защото отдавна прозрях у теб уклон към тъжните размисли, те са неразделна част от живота на всеки. – Тадаши стана и закрачи из помещението - Обаче, докато едни им се отдават с покорността на влюбен, други ги пропъждат бързо от умовете си, както подобава на истински войн. – кимна към подчинения си, който се бе втренчил поглед в масата пред себе си. - Виж добре този меч. Прекрасен е нали?! Но това не е най-важното. Той е дар и молба едновременно.
- Както често се случва. - додаде Джиро.
- Така е. Но този път, младежо, ние сме молени и молещи се едновременно. Тежка угроза е надвиснала над кралството ни...- Тадаши стана и закрачи нервно из кабинета си.
Джиро веднага се изправи и се поклони на началника си.
- Нова война?! Но в това няма нищо толкова...
- Замълчи и ме изслушай! Преди няколко нощи ми се яви Принцесата на пролетта. – Джиро затаи дъх за да чуе следващите думи.
- Принцеса Шиммей ми даде този меч. Каза, че това е първият меч на брат й - Слънцето. Помоли ме да го пазя, а също и да го използвам ако се наложи. Не по-малко изнедадан отколкото си ти сега й отвърнах, че приемам този скъп дар с неописуема радост, но съм убеден, че гневът на Ратанг ще е ужасен, ако някой се осмели да използва оръжието му. Принцесата с горчивина в гласа обясни, че Златният войн тепърва ще е твърде зает да опази себе си, за да забележи подобни неща.
-Какъв войн е той, щом се е замислил тъй много за живота си?! – любопитството на Джиро взе да преминава в разочарование...
- Ти не разбираш! – нахока го Тадаши. - Твърде неопитен си още. Понякога животът на едно същество е по-скъп от този на хиляди други, защото само ако продължи да съществува, ще живеят и те. Такъв е и този случай. Ранатаг е застрашен, а нас ни очаква гибел, ако не го убедим да се намеси.
- И кой го заплашва?! – интересът на Джиро отново взе връх.
- Исзаард, Императорът на зимата, който властва на север е решил да разпростре властта си и по нашите земи. Не му стигна, че се е обградил с множество злобни и алчни васали, които от години тормозят съседите ни, а сега иска да премахне Слънцето. Така ще реши въпроса с властта бързо и завинаги.- Военният министър сега се спря пред прозореца и се загледа към морето.
- Не вярвам да успее! - младежът се възмути искрено при мисълта, че някой заплашва кумира му. - Зимата е стар, а Слънцето - млад.
- Не подценявай Исзаард. -Тадаши поклати тревожно глава. - Императорът изобщо не е тъй стар, както ти се иска. Да е на моя възраст, най-много година две по-стар. Времето на боговете не тече като това в нашия живот.
Джиро стисна устни за да не издаде притеснението си.
- Виждаш ли! Никога не се лъжи по външния вид.- го погледна вече съсредоточено Тадаши.
- Но защо го наричат "стареца"?
Военният министър на Ямато симпатизираше на това момче. И главно заради будността му. Вече с по-мек тон продължи:
-Вероятно се остарява от самота, от злоба, от отчуждение и ако искаш да остарееш. Така мисля аз.
- Значи е опасен противник! Но... едно не ми е ясно. Нали са безсмъртни? Как така ще се убиват?
- Нима можем да разберем живота на боговете?! – отвърна военноначалникът. - Това, което зная със сигурност е, че ще се унищожават взаимно, докато единият отстъпи. В това време обаче хората ни ще страдат.
-Какво ще правим? Не можем да оставим нещата така! – попита младият войник.
-Разбира се. Нашият владетел, мъдър както винаги, ми предложи следното. Каза той, че трябва да избера войн измежду войската си, който да заслужи доверието на Слънцето и да обърне вниманието му към нашето положение. Сега, като те гледам, нещата ми се струват по-ясни.- Тадаши се приближи до подчинения си и взе меча от масата. – Приемаш ли задачата? – каза той и подаде оръжието на подчинения си.
- Оказвате ми голяма чест, Ваше високоблагородие. – Джиро се поклони и прие с благоговение меча. Той осъзна, че принцеса Шиммей го бе оставила на Тадаши Согабе като знак, че очаква помощ и ще даде своята божествена подкрепа на хората.
Суке кимна към младежа за да покаже, че разговорът е приключил.
Напускайки двореца на крал Кимицуру Джиро Катарибе благодари мислено на съдбата. После отправи гореща молитва към боговете да направляват стъпките му. Най-сетне животът му придобиваше истински смисъл.

следва