Всичко щеше да отшуми, да се забрави, но две седмици преди края на учебната година, Дарина бе повикана в кабинета на г-жа Новева. Всеки разговор с нея бе неприятен. Тя не пропускаше да изтъкне опита си, не допускаше друго мнение и прекаляваше с моралните си поучения. Бе слаб педагог, което усилваше желанието й да се налага над другите и го правеше с усърдието на строг администратор.
Издигнала се, благодарение на положените усилия, не на качествата. Беше изчела необходимото по книгите по педагогика и ги прилагаше, без да се съобръзява, дали са на място, в подходящият момент или за подходящият колега. Дори да нямаше виновен, тя си го намираше и започваше атака. Колегите си делеше на две, тези които са с нея и всички останали. Учениците бяха на заден план. Тя не се интересуваше какво желаят те, а още по-малко кой учител предпочитат. Държеше на дисциплината, но само на външната й проява. И повече не се задълбочаваше по въпроса.
Погледът й бе остър, непредразполагащ, смеещ се невъздържано, готов да злослови. Липсваха й такт и топло човешко отношение. Истинските си мисли прикриваше зад изтъркани фрази и съжаления за отминалият ред и дисциплина от преминалото време. В него беше в свои води, сега действаше предпазливо, според изгодата. Дори бе свалила портрета на Макаренко от стената, но по време на педагогческите съвети гледаше в петното от портрета, за който никой нищо не знаеше. Погледът й не задаваше въпроси, не умеше да чете в лицата, тя не разбираше колегите, действията и характерите им и си търсеше ням свидетел, в оправдание на нейните собствени грешки. Дори да допускаше грешки, намираше друг за виновен. Често колегите, изслушваха поучителните й монолози, в които не се чувстваха главни изпълнители и всеки я слушаше мълчаливо без да знае, не е ли обърната речта към него самия, какво е чула и видяла г-жа зам. директорката.
Към Дарина отправи директен въпрос, без заобикалки, без въведение, от което младата жена се изненадана. До този момент г-жа Новева й напомняше при всеки удобен случай, колко й е задължена, че я е взела на работа в училище, че я смята за добър специалист и т.н. Дарина не бе подготвена за надвисналото подозрение. Усещаше витаенето на неприязън във въздуха от страна на Бонка, но не разбираше какво е участието на Новева. Може би й влизаше в работата и тя я вършеше добросъвестно, но лишена от такт и всяка деликатност.
- Влюбена ли си в Кръстьо? – Това бе въпросът.
Първите секунди Дарина само премига неприятно изненадана и погледна с молба към късчето небе зад решетките на прозореца от първият етаж. Отсреща се промъкваше неясният силует на дърво и зад него сивата сянка на съседната сграда.
Дарина не бе влюбена в момчето. Нито в него, нито в което и да е друго. Бе влюбена в любовта на учениците си, любов породена от обичта към самите тях. С нищо не бе прекрачила тънката граница на възрастта и първите събуждащи се желания и чувства. Радваше се на вълнението, което създаваше, но то бе по-скоро от нетърпението да я видят, да я чуят, да им каже нещо ново. Тя будеше интерес, защото бе достигнала и видяла всичко, за което говореше в час.
Дарина имаше богат опит в работата си с големи хора, не с ученици, не с деца. Но зададен по този начин, въпросът влечеше след себе си и едно друго гнусно подозрение. Младата жена потърси на стената мястото от портрета на Макаренко и в тази стая. Яркото петно бе мълчаливо на незамазаната стена, ням свидетел на десетки, стотици може би непристойни събеседвания. Но Дарина беше сега там, беше нейният ред, тя не се чувстваше съвсем жива, но беше наистина там и седеше спокойно, рисувайки цветенца върху купчинка листа. Това бяха предадените й контролни, с тях бе влязла при г-жа Новева. В мигове на объркване, рисуваше несъзнателно фигурки, докато мислите си дойдат на мястото.
Зад бюрото си зам.директорката чакаше и гледаше в упор, с нескрито любопитство младата жена. Дарина забеляза, че пуловерът й е стар, блузата с непонятен модел, и че няма нищо женствено в лицето й.
Каквото и да изпитваше тя към учениците си и Кръстьо, беше нещо лично, нещо нейно, което тя не показваше от страх да не го изгуби. Но подозренията в нещо, което не би могла дори да си позволи да мисли, се бе родило в най-неподходищият от умовете на колегите й. Г-жа Новева водеше ограничен живот, изпълнен с клюки и злословия по всеки, както и на останалите в целия град. Извън живота си те не знаеха какво друго биха могли да направят. Дори борбата помежду им за благосклоност от страна на учениците беше смешна. Раздираха се от непрекъснати спорове и поставяха себе си в центъра на обществения живот. Сякаш важните въпроси се въртяха само около това, кой кого учи и каква оценка му е писал, оценка, която отваряше или затваряше вратите на това затворено общество. Дарина беше далеч от смешните им домогвания за права над учениците и може би за това беше обичана от тях. Тя обичаше новата си професия и даваше всичко от себе си. А за нея самата никой нищо не знаеше, толкова усилия й костваше за да не разберат с какви лишения е изпълнен живота й, и сега се нахвърляха като ято гладни птиции, подхранвани от тази отвратителна мисъл, още по-отвратително прозвучала във въпроса на Новева. Какво си бе позволила Дарина? Малко радост от съзнанието, че някой е влюбен в нея. Нима е престъпление за човешката душа, измъчена от годините, преодолявала страдания и достигнала предела си, да се стопли в лъчите на една невинна детска любов, без да иска нещо за себе си? Беше забранила на любовта да се спира до нея и тя можеше да се радва на чуждата любов, без да знае, че я е предизвикала. Нима е престъпление, да се преструва, че не вижда чуждото страдание, предизвикано от самата себе си? Ако би могла, би се държала майчински, но учениците не я възприемаха така. Чувстваха я приятел и какво друго, до тях стоеше готова винаги за помощ, привлекателна и млада жена. Това я погуби. В Лаговит подобно човешко страдание не бе познато. Моралът бе ограничен и всичко извън него непристойно.
Дарина скришом въздъхна в увисналото очакване, сега всичко си идваше на място. Необяснимото грубо държане на класната им, подозрителните погледи на класа, поканата за съвместна екскурзия и още по-грозният отказ. Тя не се обиди на учениците, те не бяха виновни за настроенията на класната си. Обиди се на начинът, по който й показаха, че е нежелана. А само преди два дена ходеха след нея и настояваха да е с тях. Тя крадеше от уважението, което никога не са имали. Защо да не й препишат и собствените си качества и постъпки? Само така можеха да я елиминират от живота си и почти го постигнаха, но само почти.
Младата жена не бе направила нищо в разрез с общоприетите норми на поведение. Напротив, знаеше, кога колегите си позволят повече, не беше тайна за никого, че Руменов спи с ученичките си, че Добри ги задява, под предлог на частни уроци и не се знае за подробностите. Но тя беше чуждата в този град и удобна за атакуване. Кой ли щеше да застане зад нея, като си няма никого в града? Съвестта й беше чиста.
Очакването тежеше още повече под втренчения поглед на Новева, изгаряща от любопитство да разкрие тази история и да я преразкаже, предъквайки предварително удоволствието от представянето на случката. Обликът й беше облик на интригант, отвращавайки младата жена с поведението си, но тя трябваше да й отговори.
- Не разбирам въпроса ви, по-точно смисъла му г-жо Новева, - Започна тихо. - обвинявате ли ме в нещо? – погледна я отново в безизразните й тъмни и празни очи. Без да иска обърна глава отново към светлият къс небе отсреща, тъй далечен в тази мрачна, тъмна и миришеща на мухъл стая.
- Не-е. Кой? Никой не те обвинява в нищо! Аз самата се колебаех, дали да ти задам този въпрос. Но, ние учителите винаги сме прави, каквото и да се случи, така се поддържаме. Но, аз трябва да знам всичко по въпроса, за да те защитя, нали?
- Да така е, но нямам какво да ви кажа.
- Наистина ли? Това е добре, но чух и няма да казвам от къде, си казала на своя приятелка в града, че си влюбена в Крьстьо?
- О, това ли? – Успокои се Дарина, можеше да маневрира по-свободно, имаше своето алиби,- Предполагам от кафенето в центъра? – подхвърли тя.
- Да, да, точно там е плъзнал слуха. – Дори не се усъмни, откъде младата жена може да знае, като не е споменала нищо конкретно. Но това беше малък град.
- Да, спомням си, нещо подобно казах, но във връзка с един мой нов опит в писането...
- Не става въпрос за писане, а и не знаех, че пишеш!- Прекъсна я рязко. Губеше сигурността, че ще научи нещо пикантно с този свой метод на притискане, успешен до сега с другите. Сега разбра, че нещо в Дарина й се изплъзва.
- Аз пиша и разкази, ако не съм го казала, сега, знаете. А наскоро в един телевизионен сериал имаше нещо подобно, аз имам приятели сценаристи и учители, там в София, които са ми разказвали за тези първи детски увлечения и аз в един събирателен образ, исках да опиша една невъзможна любов между учител и ученик, но...
- Това не ме интересува и не става въпрос за разкази. Казала си, че си влюбена в това момче! – Подскочи, че не й отговарят на въпроса, както очакваше.
- Разбира се, че го казах, това беше реплика на моята героиня, - Очите й се присвиха след краткия миг на изненадата, - тя също е една учителка и...
- Разказите ти нямат нищо общо! А аз не вярвам да си казала това пред някого. - Гласът й стана мазен.- Недопустимо е и не вярвам, специалист като теб да има такова отношени към ученик.
- Така е, - Кимна в знак на съгласие Дарина и преди да я освободи, реши да приключи с въпроса, веднъж завинаги. Нямаше смисъл да премълчава.- Г-жо Новева, не мен, а друга трябваше да попитате, дали е влюбена в Кръстьо.
- И коя е тя? – Въпросът бе машинален. Тя знаеше всичко и за Бонка и за момчето и какво правят в отсъствието на мъжа й. Не й помагаше, не я предпазваше, използваше я срещу Дарина. Знаеха го и другите, но мълчаха.—Имаш ли доказателства?
- Аз не съм в полицията и не я обвинявам, но може би с нея първо трябва да поговорите по въпроса, не с мен. – Тя й се измъкваше и с това стигна наглостта й.
Новева се стъписа. Искаше да сплаши софийската си учителка с гнусното подозрение, да угоди на любимката си. С това да я държи в подчинение, но срещна отпор и явно доказателство за независимост. Всичко бе предварително нагласено, нямаше в какво да я обвини, не се трогваше от дочутите разговори на колегите, че й е тежък живота в града. Тя се пообърка от обрата на разговора и не скри странният си поглед на човек, несвикнал да губи. Но само атаката можеше да спаси Дарина в момента, дори се мразеше за това. Не биваше да се защитава с единственото, което й бе останало, любовта на Кръстьо. Но друго нямаше и какво да губи.
- И още нещо, имам съпруг в София,- От това Новева съвсем отвори уста. – съпруг с моята професия и на моята възраст. – подчерта го. Защо Новева не знаеше нищо за този съпруг?
- Възрастта няма нищо общо! – Възвърна отчасти самообладанието си. – Не си влюбена в Кръстьо, така ли?
- Не, влюбена съм в съпруга си, той е мъжът на живота ми. – Сега вече си играеше с простодушето на директорката.
- А Кръстьо?
- В него е влюбена друга учителка, не аз...
Дарина стана. Какво повече да й каже. Каквото чу. Това й стига. Ако помисли, изобщо. Възрастта нямала значение, браковете явно също. Какво имаше значение за Новева? Клюките, интригите, не се ли изморяваше вече, след повече от тридесет години работа в това училище? Но г-жата все пак изказа съжаление, че са се видяли по такъв неприятен повод, че я смята за професионалист, колко е полезна за училището и че ще направи всичко възможно да остане по-дълго в града. Докато не се пусне нов слух, това се подразбираше. И над всичко тегнеше мисълта, че не е разбрала досега, че младата жена е омъжена. А къде е съпругът й?
Дарина излезе от кабинета със съсипаните контролни в ръката си. Вътрешно погнусена от директният въпрос на директорката, която я подозираше в несвойствени за нея слабости. А ето, че се оправда и насочи гневът й другаде. Не трябваше, но как да се защити? Да остане без работа, без малката заплата, с която някак покриваше скъпите си лекарства? Колко можеше да издържи тя ? Болестта напредваше. Климатът, тишината в малкият град можеха да й дадат още много месеци. Да открадне дори и години. Бореше се за живота си. Бореше се за себе си, макар и посегнала към най-чистите чувства на това момче, защитавайки се с любовта му. Беше я срам от себе си. Нямаше да забрави постъпката си. Разговорът тежеше с цялата си несигурност в доброто, хубавото в човешките взаимоотношения.
В празната учителска стая я очакваше студено кафе. Не можеше да си представи как влиза в час без да изпие поне една капка, за да отвори гласа си. Седна на любимият си стол на дългата маса срещу вратата. Нищо не можеше да я успокои. Моралът й бе застрашен, честта също. Не бяха най-важните и ценни неща в живота й, а ето че бяха поставени под съмнение. Тя вечно бягаше от себе си, не можеше да избяга и сега, само защото е трудна за разбиране, трудна за възприемане с неизчерпаемата си сякаш енергия и идеи. Но бе прекрачила навярно някаква невидима граница между себе си и момчето и се питаше в какво е сгрешила. Намеренията й бяха чисти, тя искаше просто да помогне, а ето докъде бе стигнала, до кабинета на Новева. Сега накъде ?
(следва)