автор: Liulina

Край, падна ножът създаден като метафора,
този нож наръгал от очите ти душата ми,
дали от двуизмерното спасява нафора,
поета в църквата след сто дни молитва?
Ти сложи и пристегна примката около мен,
откъсна ме от себе си с думи наранени,
губя равновесие не виждам онзи ден,
в който бяхме просто заедно вречени.
Ти си толкова много, вселени и време,
оставил си спомените незабравени,
режат ме още липсите дошли скоро,
а сълзите ми са в невъзможното удавени.
Не мога да те стигна препускаш надалеч,
кръвта във вените ми е обречена без теб,
след среднощната горчиво изразена сеч,
ще се върнеш ли във моя страдащ свят?!