автор: matador

Пак някой ден ще тръгна надалеч – като преди,
от пулса мамен на далечен земетръс.
С пълни очи и празни ръце, богат на беди,
сам отгледах дървото за моя си кръст.

Отдавна ме учат как да се боря със злото
хора, за които доброто е смет.
Казват: „Горчивият опит е солта на живота”,
а – преяли, се стича от пъпа им мед.

Омръзна ми вече с глава да пробивам стени,
със зЪби да чупя словесни капани.
А сърцето ми – тая жива камбана, звъни:
най-силно кървят душевните рани.

Ще откъсна всички листи с написани стихове
и по вълните на реката ще ги пусна –
кому е нужна поезия в дните ни сприхави,
щом мнозина вечерят със свойта закуска.

Ще вдигна за платно последната си риза,
ще отвържа тежката котва – родния праг.
Ще вейне тихо сълзата сирашка бризът,
щом акостирам на аржентинския бряг.

И макар за тук да тъгувам – дето Дунав синей,
аз знам, че там ще бъда т о й, не о н я.
Ще ме прегърне чуждата земя – ще стана нейн.
А може би и тя ще стане моя.