...
Пиеската бе за дядо Мраз (Дядо Коледа, едва си прокрадваше път), Снежанка и седемте джуджета, раздаващи подаръци с шейна. Желаещите не бяха много и останаха само двама - Дядо Мраз и едно джудже, което всички нарекоха Снежанка.
Двамата носеха големи торби с подаръци. Посрещнаха ги шумно и с възторг. Те се спогледаха, зачудени кой да извика джуджетата, за да докаже, че е истинският. Викаха и Снежанка, но тя разбира се, не се появи, освен единственото джудже, недочуло ги. И той събра овациите. Джуджето бе високо и стройно момче с червена шапчица и неясно защо с червен клоунски нос. Бе развълнуван, и всъщност най-добре изигра ролята си.
Дарина неволно противопостави двамата ученика с тези дядо Мраз, които хвалеха класовете си. Ролите им подхождаха, слушаха ги с интерес, но при появата на високото момче, бяха забравени. А Снежанка му остана прякор до края на годината.
Дългоочакваната ягодова торта бе спечелена от...Снежанка. Агнеса вадеше номерата от голяма купа и се надвикваше с развълнуваните ученици. Котев следеше за опашката, Дарина събираше непотърсените подаръци. Как успя Снежанка да спечели тортата, никой не разбра. Усъмниха се, но той щедро раздаде на всеки по парче. След това настана невъобразимо безредие. След подаръците, нищо повече не ги интересуваше и тържеството изведнъж приключи. Скоро в салона останаха само спукани балони и разхвърляни билети от томболата. Украсата също не бе пожалена. В ъгъла провисваше старата мрежа, изпразнена от товара си като скъсана дреха.
Тържеството бе приключило, но не и вечерта. Още валеше, беше тихо. Всичко бе онемяло в очакване, по-скоро от умора, отколкото от радост. В това градче трудът бе тежък, живота суров и празниците малко. Преди Коледа всички се бяха прибрали по домовете си. Рядко минаваха закъснели, кафенетата бяха затворени и само музиката, лееща се през отворените прозорци на дискотеката, изглеждаха странно. Дискотеката бе на два етажа, поместена в старото кино, от едната страна на площада. От другата страна бяха общината и банката, а малко по-далеч читалището. И като се изключат редките гастроли от други театри, културният живот бе събран в прожекциите на старото кино и дискотеката.
Класовете от час бяха по масите. Светлините не създаваха уют, сенките покриваха лицата и само барът се открояваше в дъното. Дансингът, пуст за сега, очакваше първите танци. Около него се редяха няколко колони с огледала, създаващи измамно впечатление за разточителност. Вдясно до прозорците бяха събрани всички маси, около тях двата класа, домакини на вечерта.
Бе минал час от уговореното време, а Дарина още не бе в дискотеката. Беше се забавила в къщи, покрай малките кученца. Следеше за чистотата им и ги хранеше добре, както я бе посъветвал ветеринарят. Не бяха особени жизнени, но бяха малки, спяха и тя не се усъмни в нищо. И в тази вечер след целия шум, бързането и безпокойството за тържеството й бяха отнели радостта от приетата покана за дискотека. Не се чувстваше млада за танци, макар неизживяла напълно младежките си години. Танцуваше й се, ходеше й се на дискотека, но времето точно сега не беше никак подходящо. Понякога приемаше поканите от Агнеса и нейният клас, но не танцуваше, а сядаше замечтано на някой от високите столчета до бара. Агнеса също сядаше до нея, но от благоприличие, учителка да танцува, се поклащаше в такт и махаше с ръце.
Кръстьо бе избрал маса до входа. Не го задържеше нищо на място. Бе изпил вече две водки, но настроението не идваше. Гледаше със завистлив поглед към Динко, който бе приятел с всички и се смеееше високо на някаква случка. Момичетата се заиграваха с него, но той не им обърна внимание. Класната хвърляше дебнещ поглед. Напразно се опита да се освободи от него, от усещането че го следят. Разочарованието и недоволството от самия себе си го бяха завладяли и той не забеляза кога Дарина влезе. Тя бе застанала зад една от колоните и се питаше какво прави тук.
Този клас не бе нейният. Тя нямаше клас. Симпатията им я плашеше. Утре можеха да я намразят без причина, просто така, както я харесваха и сега. Но се бе привързала към тях. Извоюваната самота я тласкеше да бъде открита с тези деца, да я чувстват равна. Но скоро разбра, колко е далеч от самата себе си и техните чужди преживявания. Чу името си. Дисководещият я поздравяваше от името на целия клас. От неудобство излезе напред и неуверено застана под прожекторите. Зарадваха й се, задърпаха я в средата да танцува и по лицата им четеше неприкрита радост. Дарина се трогна. Каквото и да й се случеше утре, днес бе по-важно. Обичаха я, с неподправена детска обич и тя ги обичаше за това. Колко е трудно да се обича и колко лесно да се нарани някой, а нищо, почти нищо не струва малкото внимание и добрата дума. Прие поздрава им, бе сред тях. Не мислеше и не искаше да мисли, какво я очаква. Бе тук, тази вечер, в снежната тишина навън, чужда на самата себе си и изпълнена с благодарност към тези деца, които чувстваше свои.
Кръстьо не посмя да я покани. Заставаше в някой тъмен ъгъл и не сваляше поглед от нея. Не пропусна нищо от движенията, какво пие, с кого разговаря. Изпитваше страх и желание едновременно. Страха да не го забележи, желание да го види. Дарина усещаше, че я наблюдава, но остана спокойна. Сама с празно сърце, отрекло се от последнта си любов, не можеше да помогне на чуждата. Знаеше как се чувства, болеше я от това, но нямаше право да се намесва. След време увлечението му ще отшуми, ще я забрави. Сега беше изпълнена със състрадание. Не можеше да поговори с него насаме на тази тема, докато класната му можеше да си позволи повече. И тя не пропускаше и миг. Дарина проследи погледа й. Момчето не се криеше. През цялата вечер, за да го предпази, затаваше с гръб към него.
Учениците се смееха и говореха един през друг. Едва ли се чуваха под мощните тонколони. Бонка не танцуваше, заета да наблюдава Кръстьо. Забеляза, че класът й е около Дарина. Не й е приятно да дели вниманието им с друга учителка. Защо я харесваха? Не цели ли с разказите си за писателите и поетите, които познава, да им грабне вниманието? Няма да стават филолози, доколкото знае. Тя не им ли е достатъчна със специалните си предмети, по професията, която са си избрали? Ако ще дели обичта на класа си с нея, ще се постарае да я забравят. Не понася конкуренция в училище или в личния си живот. Въздъхна. Мъжът й се бе в къщи. Нямаше повод да се прибере по-късно. Хижата или някой хотел ще почакат, докато остане свободна за още два-три месеца. Като го изпрати обратно на работа.
Кръстьо се измори да се крие и седна на дългата маса с гръб към танцуващите. Отсреща стъклото бе изпотено и се виждаха сенки, пробягващи с цветните светлини. Там някъде бе Дарина. А той тук на чужд стол, пред чужда празна чаша. Докосване по рамото го сепна. Класната го попита нещо и седна до него също с гръб към другите. На Дарина й се стори странно, че двамата седят толкова близо. Може би е редно. Но под звуците на тъжна испанска песен забрави за всичко. Поклащаше се леко в ханша и пристъпяше едва с краката си, а ръцете извиваше като крила на фламенко. Бе се отдала на невероятната музика, на завладяващата я снежна нощ, беше се почувствала отново много млада, като ученичка и свободна.
Младата жена се измори и седна. Нека танцуват другите. Това е тяхната вечер, в тяхната дискотека. До нея бе другата класна - Елена. Поведоха незначителен разговор и не забеляза кога Кръстьо седна наблизо. Трепкащата ярка светлина от прожекторите, шумът, веселите гласове, лицата, се бяха слелили в едно, а неговото се открояваше с безмълвното си отчаяние. Забравила за собственото си страдение и болка, за годините си, за дните изпълнени с работа, за да не мисли за живота си, Дарина усети цялата си същност в зараждащата се невъзможна любов на момчето. Той не го осъзнаваше, а тя поласкана до безумие, не се опита да го спре и се поддаде на завладяващото опиянение да бъде любима. Макар и след година, някъде в чужд град, далеч от истинската любов и истинският й живот.
Елена също го усети, но успокоена от безразличния поглед на Дарина не повдигна въпрос. Ако се наложи, само в краен случай, ще осведоми Бонка за това, сигурно знае нещо повече. Елена бе любопитна, но от това не виждаше полза за себе си.
Дарина се топеше в нарастващото чуждо чувство и го възприемаше като свое. След отказването от единствената си любов, не се надяваше на внимание. Но с младежката, нервна и неосъзната любов, тя забрави за студената стая, чакаща я в чуждия й дом, за грижата по недостигащите пари, за хляба, който разпредялеше по дни, за да стигне до заплата. Всичко това бе някъде зад нея, зад прозореца надвесен над площада, готов сякаш всеки момент да се срути под взривяването на гласовете. Веселието достигаше своя връх. Животът й също. Нека се срути и една илюзия, за една невъзможна любов, но не днес, не сега, по-късно и тя няма де спре падането на изградения образ. Това не е нейна грижа. Задълженията на учител бяха в училище, тук е млада жена. Грешеше, знаеше, че любовта й е забранена, но се радваше, че разпалва чувство само с присъсвието си. Въздъхна по непоносимата болка от мисълта, че сега на Коледа трябваше да е с Мишо, вместо тук, като изгонена, приласкана, като бягаща от любовта си в непознатия, суров и студен град, зараждаща невинна любов в едно младо сърце, като наказание за неосъществената си младост и незаслужено страдание. Това е грях, тя постъпва егоистично. Но всеки сам избира пътя си и страданието. Всяка гршка води до истината, която и да е тя.
Динко удържа на думата си. Момчетата приеха да изпратят госпожите, при което лицето на Бонка се вкисна. Сега и Дарина разбра, че този клас друг път никога не е изпращал, още по малко класната си. Въпреки това се зарадва и прие, погледът на Кръстьо я спря и тя повярва, че има надежда и за нея.
Сред класа имаше, все пак малко учудване. Крстьо се прибираше рано, имаха вечерен час и другите, а той и Динко живееха в противоположната посока от тази на госпожите. Разделиха се и тръгнаха да се изпращат един друг.
Бонка не промени през целия път недоволното си лице. Тя бе първа в списъка и вечерта й приключи. Ако беше сама с класа си, можеше да измисли още нещо, за да е по-близо до Кръстьо. Сега е невъзможно. Вървеше с поглед забит в земята. Измъчваше я ревност. Да предпочетат другите гопожи, пред нея. Пренебрегваха я. Защо? Заради кого?
Бяха тръгнали някъде след полунощ. Беше прекалено тъмно, дори снегът не осветяваше пътя им. Облаци закриваха тъмното небе и далечната светлина на звездите не огряваха прекрасната нощ преди Коледа. Тя все още предстоеше, със суматохата и вълнението си, свързана с пътуването до вкъщи и жаждата за завръщане.
Дарина за първи път усети тежестта на отговорността да си учител, когато до тъмното общежите я изпратиха Динко и Кръстьо. От голямата група бяха останали само те. Не можеше да ги покани, дори от любезност в този час.
- Благодаря ви, момчета, че ме изпратихте! Беше много хубава вечер. Още веднъж ви блгодаря. - Тя им стисна ръцете. - Съжалявам, не мога да ви поканя. Ако не беше толкова късно, можеше да изпием по чай, да си поприказваме, да ви покажа кученцата.
- Няма ли да ги събудим? - Хвана се за малката сламка Кръстьо. През целия път не бе измислил нищо, за да останат сами.
- Не, не се безпокойте. И без това ще ги събудя, за да ги храня.
- Защо ще ги будите? - Не разбра Динко.
- Те огладняват бързо, сигурно са гладни, нямаше ме дълго време.
- Удобно ли е? - Каза го, макар и с молба, но с ясното съзнание, че няма да ги поканят.
- Разбира се, но е късно. Нощ е и т.н. Утре ставам рано, ще пътувам. Благодаря ви, че ме изпратихте до тук, далеч от от вас.
- Ама, госпожо, ние сме големи момчета...- започна Динко, но Кръстьо го дръпна. Повече не можеше да стои тук и да я гледа близо до себе си в тъмното. Сигурно му се присмива, щом е така, ето, тръгват си.
- Довиждане. - Каза го с гърба си, но тя не се обиди, толкова жалост към него се бе събрала в очите й.
Разочарованието се върна. Вечерта с нейното мнимо завръщане към радостта бе отлетяла. Тук пред заключената врата на общежитието, в тъмното, Дарина усети тежестта на годините. Не я плашеше самотата, а невъзможността да обича.
Кръстьо страдаше по детски, от първата си любов по жена, разрушила чистата невинна мечта и надежда. Той искаше нещо повече, което тя не можеше да му даде. Не защото не искаше, а защото сърцето й бе запълнено с друга любов. За други мъже нямаше очи, но егоистично приемаше чуждото вълнение. Невъзможната й любов приемаше друга невъзможна любов, сгряваше я и вдъхваше живот. Без нея ще е мъртва. Кръстьо не знаеше, че тя разрушава илюзията в неукрепналото му чувство, разкъсвайки я хищно с жаждата си за любов, накъсана на парчета и разхвърляна с лека ръка. Илюзята, че е срещнал неизпитано истинско чувство, заличило болката от отминалите я години и с това сближила ги в надеждата. Но те имаха своите различни надежди, в този малък град, в който любовта се случва неканена. Какво друго да се случи?
Дарина се почувства измамена. Не трябваше да го оставя да страда. Знаеше как боли. Ролите им се размениха. Взе лошата. Не знаеше много за ученическата любов. Другите учители й казваха, че се случва, че е нормално. Но как да постъпи? Да отмине с мълчание, да не забелязва? Беше красиво чувство, неопетнено, без да търси физическата си изява. Нека с тази любов укрепи характера си, да възмъжее, преодолявайки я. Дали е правилно, не знае. Само знае, че неговото увлечение й вдъхва живот. С нарастването на непреодолимите препятствия тя да продължи вечно, не искаше да го изгуби, искаше да е неговият идеал. Неговото вълнение вливаше радост, събуждаше неподозираната й любов към всички и всичко, и с неговата любов тя обичаше другите. Неговото срадание бе нейно страдание отпреди, с познатата болка в сърцето. С тази негова любов, хубавото остана назад.
Момчетата се бяха скрили отдавана в тъмнината, а Дарина все още стоеше на входа. Имаше нужда от съвет, беше сгрешила. Нямаше ученически спомени, за да се справи. Не разбираше какво намират в нея. Сутрин не се поглеждаше в огледалото. Болестта напредваше с всеки изминат ден. Различаваше я в очите, около устните си, в малките бръчици, в бързо побеляващата коса.. .
През първите месеци в Лаговит бе завлядяна само с мисълта да се справи с битовите условия, да изглежда като всички останали. Мисълта, че се движи, че живее, я крепеше. Тя очакваше само трудности и се справяше. Но не очакваше любов. Някой да я обича, без да я познава, просто така, защото е застанала някак на пътя му.
Най-накрая се прибра. В ушите й още кънтеше музиката от дискотеката и с това нощта бе още по - тиха и замълчана. Снегът бе спрял. През прозореца не се виждаха снежинки и само белите покриви на къщите отсреща показваха, че не са декор от приказка, че са живи и зад тъмните си стени. Дарина неволно се загледа навън. Погледът й се изгуби някъде зад къщите със заспали комини и търсеше блясък на заблудени звезди. Но облаците се надвесваха над града. Тъмнината не радваше очите. Неотдавнашните стъпки в снега бяха изчезнали, изгубени в нощта. Тя се върна в един от малките й щестливи мигове, но за кратко.
Мисълта за малките кученца в топлата кошница я тласкаше да се върне по- скоро при тях. Те бяха притихнали и съжали, че трябва да ги събуди, но размисли. Дълго лежа будна в леденото легло. Реши се и взе малките при себе си, да ги топли. Бяха три, прекалено много за малката стая. Ще си остави едно, другите ще раздаде. Едното бе бежаво, второто сиво, а третото шарено. То бе най-грозното от всички, него ще си остваи. Но това сега нямаше значение. Те имаха дом, макар тя да не се чувстваше у дома. Заспа под тежестта на мрачни мисли, неочакваща радост в утрешния ден, освен беззащитните бебета до гърдите й и учениците, очакващи да ги изненада в час. Не живееше сякаш вече за себе си. А за тях, но едва ли го разбираха. С това се усещаше жива, това бе животът й, дори без любов.
Сутринат бе още по-студена и тиха. Светлината се прокрадваше през старите пердета и правеше сивите петна по стените грозни. Дарина погледна към бебетата. Не беше чула плача им през нощта. Спяха ли още? Тежестта на невъзвратното изведнъж отвори очите й и сълзите излязоха навън. Не можеше да повярва, не искаше да вярва. Не можеше да върне нищо от живота, от техния или от своя, вървящ неумолимо по надчертания си път. В тази сутрин две от кученцата си бяха отишли завинаги. Отиде си и част от живота й с тях. Завинаги. Някъде.