автор: Usmiv4ica

Обичам да ходя на гости на жената от цветната къща.
Казваме й цветна, не заради фасадата. Тя е облицована ненатрапчиво с жълт пясъчник. Името й е дадено заради цветята, които от ранна пролет до късна есен сякаш извират в градината й. Дори и сега под снежните шапки се усеща великолепието на добре оформените храсти, на малките дръвчета и на причудливите фигури и саксии от камък и дърво, допълвани на места с орнаменти от глина и кована мед.

Не, не мислете, че ви описвам двора на музей от началото на 21-ви век или на ботаническа градина. За свикналите с изящните фигури от кристал, със стилно оформените тенти и джакузита, с изкуствените, светещи фотосоларни дървета, с кътчетата за почивка от приспособяващи се по тялото материи, както и с холограмните изображения, създаващи всякакви илюзии, тази къща вероятно изглежда примитивна. Но, уверявам Ви, че опознаете ли я, ще сте запленени от допира до старо дърво, така различно от гланца, с който сме свикнали, от мириса на борова смола от огъня в камината, а не от освежителите в инсталацията за микроклимат. Но най-интересна е стопанката на къщата. От позицията на моите още нямащи право на пълнолетие години бих я нарекла старица, но доброто ми възпитание я нарича просто възрастната дама. А и независимо от това, че помни и края на миналия век, в осанката и излъчването й все още има нещо красиво. Косите й са толкова бели, че подчертават загара на лицето й. Би приличала на негатив на черно-бяла фотография, ако не бяха очите й – понякога зелени, понякога кафяви, но винаги пъстро топли. Гласът, с който ме посреща, е също пъстър и топъл. Кара те да се чувстваш разтапящо приятно, да се отпуснеш, да се довериш. И неусетно вече седите на диванчетата с бродирани възглавнички, пиете от порцелановите чашки с форма на лалета, хапвате шоколадови сладки със сметанов пълнеж от чинийки, оформени като листа, и си бъбрите.

Бъбрите ли казах? Обикновено бъбря аз. Тя слуша, усмихва се, понякога пита за нещо. Не укорява, не дава съвети, не ми опява, но след като поговоря с нея моите потресаващо ужасни проблеми вече или са намерили разрешението си, или поне изглеждат смехотворно незначителни.

Най-обичам да идвам тук по празниците – Коледа и Нова година. Толкова е спокойно и отпускащо след суетнята на пазаруването, шумните събирания и многобройните пожелания по видеофоните. Дамата винаги се радва на подаръците ми, въпреки че май не избирам най-подходящите. Така де! Преди две години й подарих шапка и ръкавички с шарени пискюлчета и съседите се усмихваха развеселени, когато я срещаха. Но аз все още не разбирам тези ограничителни правила за възрастни. Пастелни, сиви и черни цветове. Скука! Защо ли се шаблонирах тази година и й избрах камбанки за украса, вместо диадемата с пеперуди, която толкова щеше да й отива. Енергийните им полета ги държат така, че да кръжат, пърхайки с крила, на около сантиметър от косата.

Коледа е. Уютно ми е. Приютено и спокойно. Натъжават ме само закачените над камината чорапчета. Някак разбирам, че е по-добре да не питам, защо хората, на които принадлежат, никога ни идват да си получат подаръците.

Една от пръчките в камината се пропуква. Завихрят се искри. Мирише на борова смола. Топло е. И отпускащо.

Събуждам се и дълго не мога да осъзная, къде съм. Стая с удобни кресла. Сива рокля. Ръка с добре поддържан маникюр ми подава енергизиращ коктейл. Глас с професионално шлифована учтивост уверява майка ми, че сеансите ще помогнат за преодоляване на клаустрофобията ми. Тя е обичайна за много тийнейджъри, откакто се налага да живеем под защитните куполи.

Не ми се тръгва. Възрастната дама ще е толкова самотна на Коледа без мен.