автор: mi_me_to

Неразбрах, как се мести календара.
Извил очи от някаква неделя.

Разбрах, как се остарява.
С нещо от теб, спряло да живее.
Замервам се и тая зима,
със снежни топки и човеци,
с носове от морков - пропуснат смях.
Градините от сняг са толкоз меки.
Но разтапят се... и нямат праг.
Всяко "ще" някъде поднася.
Живея - не питам как.
Трупам пясък.
Смъртта не закъснява.

Под елхата съм - за коледното чудо.
Добрия старец обеща.
Останах толкоз учудена -
мой ли е - тоя чорап с тъга...?