Шумната компания, окупирала масата в любимия ми ъгъл, на любимото ми кафене, ме принуждава да се настаня на другата, съседната на веселяците и без да искам да се потопя в атмосферата на дружеския им разговор.
А разговорът им е...е-е-ех...разговор мечта, в буквалния смисъл на думата.
Компанията се състои от няколко двойки на средна възраст, предполагам семейни и предполагам в някаква роднинска връзка помежду си, ако се съди по приликата във физиономиите на някои от тях.
Една от жените, изявявайки се, така да се каже, като душа на компанията, на вид средно симпатична, средно интелигентна, облечена в нещо средно между полуспортен и полуизискан стил, с две думи - една средно статистическа българка, дава тон на веселяшкия разговор на групата, от така да ги наречем, средно статистически български семейства.
В един момент, въпросната дама, издухвайки със замечтана физиономия дима от новозапалената си цигара, дълбокомислено заявява:
- Сега ще ви предложа нещо, но не искам да чувам изрази от рода на: нямам време, нямам пари, нямам работа! Предлагам ви, ако не друго, поне да си помечтаем, как да прекараме по-приятно предстоящите коледни и новогодишни празници. Аз лично - продължава примижвайки мечтателно дамата - си представям как сме в една уютна топла къщичка в Балкана. Навън цари "бяла девствена тишина", а вътре камината бумти и осветява с "меката си светлина и топлина" блажените ни физиономии.
- Имам въпрос - обажда се мъжът срещу нея - за колко дни си я представяш тая мечта?
- Ами-и-и...докато се изпокараме - отвръща полушеговито, полусериозно жената.
- Друг въпрос, - обажда се пак упоритият мъж, сякаш стремейки се да развали магията на мечтата, която бе хипнотизирала компанията - а някой от присъстващите има ли такава къщичка в която да ни приюти?
Присъстващите се споглеждат изпитателно, но явно никой не разполагаше с подобно "бижу-мечта".
- Е, сега нали селският туризъм е на мода, със сигурност може да се вземе нещо такова под наем - подхвърля някой оптимистично.
- Да, обаче, ценичките на наемчетата са в евро - обажда се друга жена от компанията, която както личи е с по-прагматична настройка и мечтаенето не и е слабост.
- Ами, ако самостоятелната къщичка не ни е по джоба, - обажда се пак оптимистът - можем да се приютим в някоя малка, непретенциозна хижа. Напълваме багажниците с буркани, туршии, мезета и домашни питиета...
- Абсурд! - прекъсва го прагматичката, която се оказва и учителка по професия. - Скоро бях с наша група ученици в подобна хижа, не стига че и там цените хич не са ниски, ами е такава мизерия и мръсотия...Само ще си развалим празника.
- Наблизо има едно малко манастирче, - обажда се друг ентусиаст - не искате ли да прескочим за няколко дни до него? Хем ще икономисаме сума пари от бензин!
- То като ще е на две крачки от къщи, по-добре да е в къщи - опонира отново прагматичката. - От нас ракията, от вас туршията, а ако някой донесе и месце, такъв купон ще си спретнем...хем без никакви излишни разходи.
- Правилно - подкрепя я мъжът до нея, който изглежда и е съпруг. - В къщи може и да е тесничко, но сърце да е широко, нали така?
Сред компанията настъпва одобрително оживление.
Само мечтателката все така продължава да всмуква с наслада от преполовената си цигара и да издишва пушека с полузатворени очи, все още "потопена" в своята мечта.
Ех, българската мечта, българската мечта, колко мила и недостижима е тя!