автор: mi_me_to

Обичам да посядам при съня ти.
Като перо от пух,
през август на асфалта.
Търкулват се дните.
Прашулякът е същият.
С дозата му нагорчала сладост.

Обичам да посядам при очите ти.
Когато деня е до клепача.
Наивно духовито,
изобретих - толкова магии,
за да смаля луната,
да уловя дишането ти,
формата на рамената,
малката извивка
в ъгъла на усмивката.
Трепета на лявото коляно.
Онова, което липсва.
И всичко , което съм нямала.

Обичам разрошените, безнадежно мисли,
когато ги оплитам в косите ти на плитки.
Търпението на неотлитащия гларус,
които очаква зимата на морето, на брега му.
( синьото е вяра за пристанища)

Обичам да потъвам в мекото от гласа ти,
когато телефонът ми мълчи.
Телевизорът не сменя програмата.
Недоизмисленото повтаря,
ритъма на измисленото -
Недописано.

Обичам да поставям дланите си,
леко разтворени,
да увия нощта в одеало.
Със стихове от каталог на спомени,
да галя.
Онези извивки без тяло,
които осъмват в мислите ми.

Всъщност обичам да съм цяла.
Затуй поседнах при съня ти.
Тук не се съмва, и не се стъмва.
Тук съм.
Но нямам устни.
И не бих те целунала.
( съня е за вяра)