автор: jeck

Така и с книгите на Леви - останало е и още стои едно чувство на незадоволеност, че той самия си противоречи с премълчаването на тези фундаментални същностни моменти - за религиозното отношение към себе си ("Обичай себе си. "), за оставането му в определени рамки относно избора на жизнена позиция, на мироглед.
Той беше взаимствал тази психотерапевтична техника от Запад и наистина там тези две същностни области - човешкото самоусещане и светоусещане не бяха вкарани в коловоз, така че оставянето им на свободната воля на читателя на Запад би било напълно естествено. Но при нас нямаше свобода на мнението, имаше задължителна философия и идеология. Леви казваше: "Приемете и обикнете себе си ", но не ни обясняваше как да го постигнем, когато всичко наоколо е срещу този апел, когато живеем в лъжа и лицемерие.
Казваше: "Всеки да си избира личната философия. ", но не споменаваше че има САМО ЕДНА ЗАДЪЛЖИТЕЛНА философия и идеология - марксистко-ленинската, че системата наоколо наказваше всяка проява на свободомислие и индивидуализъм.
Все едно да кажеш на затворника: "Радвай се на съществуването си…. " или "Сам си избирай къде да живееш. ", когато вратата на килията му е заключена. Разбира се, това го виждам сега в по-късни години. Не искам да се изкарвам страдалец или дисидент, но всичко е свързано... Конкретно за подхода на автора, на Леви, мога да кажа: "Един автор може да ти помогне да се приемеш, да се обикнеш, само като пише и споделя неща, които е изстрадал, като пише, както казват "с кръв от сърцето си". Само те могат да докоснат душата ти, да те сродят с него, чувстваш го близък, свой, неприкрит, нерезвиран, той става част от теб. Така, както са ми помагали Роберт Пърсиг, Джон Стайнбек, Джек Лондон, а не с императивното: "Приеми и обикни себе си" или с резервираността си. Дори и в писаната реч фалшът рано или късно излиза наяве. И трябва да кажа че там - в книжките на Леви, където съм чувствал неяснота, мъглявост, бели петна, където съм спирал и разумът ми е задавал въпроси, но не е намирал отговори - там е бил за мен пътят към истината. И аз знам, че истината не е отделна, само моя. Вярвам, знам, че истината до която съм стигнал от моя опит, от моя живот, е просто истина, не само моя.
Нашето общество беше притиснато от един фундамент с паметник отгоре. Фундаментът беше партийно-държавният апарат. Паметникът над него беше господстващата идеология - единствената истина - религията за класовата борба, за диктатурата на пролетариата, довеждаща до всеобщото благоденствие - комунизма.
Това беше една здрава симбиоза - паразит върху обществото.
Фундаментът беше материалната част на симбиозата - тоталитаризъм в материалния живот. Паметникът беше идейната част на симбиозата - тоталитаризъм в духовната област, областта на мислите и идеите.
Тази паразитираща симбиоза, този паразитиращ октопод беше пуснал пипала навсякъде, във всички области, във всички науки. И където се засягаше нейна територия, реагираше безпощадно. Затова и Леви съзнателно или не (но много предвидливо май за да не е не съзнателно) - си беше замълчал, когато беше опрял дотам.
Всъщност Леви си беше добре дошъл за симбиозата "единствена партия - единствена идеология". Тоуж пропагандираше нови, радикални методи в психологията (нови за социалистическата психология, разбира се), пък премълчаваше големите противоречия в обществото.
Той вършеше много добра услуга на НОМЕНКЛАТУРАТА (партийно - държавната бюрокрация), която всячески се стараеше да внуши на обикновените хора, че идеологията е непогрешима, че достигането до мечтания комунизъм зависи САМО от тях самите, от техните усилия, от тяхното САМОусъвършенстване, от тяхната САМОвзискателност.
Ами да - с все по-голямото разминаване на номенклатурата със собствената и идеология, когато управниците все по-смело уреждаха себе си и своите семейства - за да се задържа все така знамето на идеологията изправено, за да не падне паметника от фундамента - трябваше да се увеличават залъгалките за душите на обикновените хора, с все по-голямо усукване и замъгляване на пътя към миражите на комунизма. Трябваше да се актуализират религиозните догми: Изникна изискването всеки да стане всестранно развита личност, самоусъвършенстване, самовзискателност на всеки на неговото работно място (непременно на неговото - да не мисли за по-високо място). Тук Леви беше пристигнал точно навреме за управниците, за да послужи като предпазен клапан.
И излиза, че тези толкова хуманни и прогресивни психологически методи за подпомагане на човека, посадени в едно тотално манипулирано общество се опорочаваха, превръщаха се в противоположността си, в средство за залъгване и манипулиране на хората. Излиза, че е вярно, че всичко е свързано, няма неща сами за себе си; без признаване, изясняване пред себе си и заявяване на въпросите на мирогледа, на общофилософските въпроси за организацията на обществото в което живеем, не ще постигнем конструктивен подход и в психологията - ще се лутаме и там. Някакъв показател за това, че в това общество имаше много проблеми, страшно много проблеми - беше огромният интерес към книгите на Леви и хилядите писма, които той (поне както пишеше) получава и някои от които публикуваше в книгите си. Много хора пишеха как много трудно са успели да вземат книгата назаем за ден-два - толкова била дефицитна в Съветския съюз. Сякаш го възприемаха като месия. Някак интуитивно в мен витаеше мисълта: "Как пък така само до него, точно до един човек опираме всички тези хора с психични проблеми (и аз търсех отговорите на житейските си въпроси и лутания в неговите книги)? Струваше ми се, че този човек наистина знае кои са ключовете за щастието, за нормалния и естествен живот и търсех в книгите му това откровение, тази рецепта.
От друга страна - някак едва-едва, съвсем смътно и интуитивно в мен се прокрадваше едно съмнение: "Какво ще е това "щастие", дето някой друг ще ти го осигури, ще ти го поднесе на тепсия?".
Всъщност огромният интерес към Леви беше не заради това, че той беше кой знае колко велик новатор, а просто защото в нашето - социалистическото общество съществуваше огромен духовен дефицитен, духовен вакуум, липса на всякакво внимание към обикновените човешки проблеми, никой не изслушваше и не обръщаше внимание на проблемите на обикновения човек, на затрудненията му, бе потъпкано духовното разнообразие и забранени всякакви духовни търсения. (Така при появяването на лъч изкуствена светлина от прожектор над обградения от тъмнина човек, той може да сметне, че това е слънцето.)
Аз самият се питах: "Дали мога да разбера от книгите на Леви - нормален ли съм или не - да ми посочи пътя по който трябва да вървя за да оправя живота си. " (Мислех, че психолозите и психиатрите знаят кой е "НОРМАЛНИЯ ЖИВОТ", че "са на ТИ" с "НОРМАЛНИЯ ЖИВОТ" и като застанеш пред тях - ще ти сложат оценката - в кое си се отклонил от "НОРМАЛНОТО". От друга страна - усещах обръщането към тях като последна резерва, последна, дори нежелателна възможност.
Все пак не ми се искаше психиатър да решава живота ми - интуитивно чувствах, че това е най-съкровения, неповторим шанс на човека, дори само заради довода, че така - наготово - няма да е интересно и вълнуващо. " Какво развитие ще имаш ако някой друг ти решава проблемите?" (Май цял живот се изживявам като изследовател и откривател - друга роля никога не съм успял да приема от сърце.) "Не е ли това съдържанието и смисъла на живота - сам да решаваш проблемите, сам с болката и страданието?" (Но си мисля сега:"Е, да, но не става ли нещо малко мазохистично, не е ли по- добре да можеш да усещаш хората и да се облягаш на тях. Това въобще не значи, че ще си по-малко умен и пълноценен. Тук, в човешките отношения пословицата: "На вълка вратът му е дебел, защото е сам" не трябва да се приема така буквално. Още по-умно е да се научиш да се облягаш на хората, а също да се облягаш на чувствата си, на интуицията си.
Чувствата, интуицията, са огромни комплекси от мисли, които се задействат автоматично, подсъзнателно и в сравнение с тях мисленето се оказва една не чак толкова ефикасна дейност (това е основна тема на една книжка:"Езикът на чувствата" - на един американски психотерапевт - Дейвид Вискът).
Но тогава за мен бе много трудно да живея със себе си, при себе си; невъзможно - да чуя чувствата си - своите и на другите, да разбера езика на чувствата. Защото бях смазан от чувство за малоценност и въобще не можех да се усетя човек край друг човек, да се отпусна, да ПОЧУВСТВАМ.
Сега си мисля: "Наистина животът се извлича от проблемите. Животът просто си е проблем и това е всичко. Трудно е за приемане - да се лишиш от приказката за чакащото някъде щастие - но то просто не те чака никъде. Може би когато се чувстваш най-нещастен ти трябва съвсем малко за да достигнеш до него, но просто все още не го знаеш. То си е в теб. Стига да положиш усилия за да достигнеш до него. Щастието ще достигнеш само ако приемеш, че това ще бъде в резултат на твои усилия, среща със самия себе си, но на ново ниво".
Поне за мен беше така - лишен от чувство за собствена ценност - не можех да усетя ценността на хората наоколо ако не преодолеех тези комплекси. Разбира се, хората с нормално самочувствие достигат до щастието и чрез общуването с другите, но комплексиран човек като мен не можеше да усети другите докато не придобиеше чувство за собствена ценност. Тогава аз въобще не бях наясно колко е смазано самочувствието ми. Само след като се усетиш ценен пред себе си, можеш да усетиш магията на съществуването на другите хора около теб, да насочиш споклойно вниманието си към тях, извън себе си.
Моята представа за помощта на психиатрията през онези години (70-те) беше, че всичко опира до медикаменти, чувал бях или бях чел за някакви електрошокове, смятах, че просто класифицират хората на луди и нормални и съответно предприемат тези лечения. Въобще не ми идваше на ум, че този клон на медицината включва човешко внимание, стремеж да се разберат и обсъдят проблемите ти, усещах я някак надменна, студена и враждебна. Точно на този фон в книжките на Леви усещах някакъв по-друг подход, по-човешки - не просто класифициращ, а и обясняващ. Единствено по този начин - разсъдъчен, разумен - можех да усетя спокойно някои проблеми, наслоени в собственото ми съзнание от детството. Вярно, че едва-едва, твърде смътно, но усещах, че опирам до неща в психиката, от които зависиш страшно много, защото при поне частичното им преодоляване светът се оцветяваше по друг начин, в по-светла, по-оптимистична окраска. Когато макар и за момент ми проблясваше в главата, че май въойбще не бях възпитан да усещам ценност в себе си както болшинството хора се усещаха, поглеждах на света по-различно, че може би е по-спокойно място за живеене, отколкото аз го чувствам, че не е така враждебен, а просто аз съм много уплашен от него. Това ме отпускаше и само в тези моменти може би за секунди през главата ми смътно, едва загатнато проблясваше разбирането за вътрешната ми, невидима обремененост с комплекси, преобръщащи реалния свят в един друг - нереален, застрашителен.
Разбира се, тези проблясъци и облекчения бяха толкова трудни за постигане, толкова
редки, че психичния ми фон си оставаше тревожност и безнадеждност. Също такова чувство на просветление и облекчение получавах, когато четях друга книжка на Леви - "Изкуството да общуваме" от усещането за ролите, които играят хората в живота, които те навличат върху себе си като втора кожа. (а аз толкова малко бях играл в детството си, бях осакатен откъм игра, откъм роли).
От една друга негова книжка - "Аз и ние " - запомних един съвет - към интравертния, затворен тип хора, гледащи постоянно навътре в себе си. Леви казваше, че тези хора при психични проблеми могат да обърнат тази своя склонност към дълбоко обмисляне дори в своя полза като разровят подсъзнанието си, разсъдъчно подхождат към комплексите си и започнат да убеждават подсъзнанието си в глупостта, безмислието на тези комплекси. Като се постараят да осъзнаят кога, къде, как, защо са се изградили в тях - това разумяване най-вече помага за преодоляването им. Защото като разбереш, че начина по който възприемаш света е изграден от държанието на родителите ти в детството, от условията при които си израстнал, по-резултатно можеш да осъзнаеш веригата по която са тръгнали някои твои нереални представи за света и да ги преодолееш със спокойно разсъждение (това всъщност си е метода на психоанализата - най-разпространения от половин век психологически метод, но тогава при нас беше забранено пропагандирането му).
Леви бе първия, който разпространяваше, макар и частично, някаква информация за по-прогресивните методи в Западната психология - Автотренинга, психоанализата, ролевите игри на Джейкъб Морено. Разбира се, специално в психоанализата той не навлизаше дълбоко - най-вече обясняваше категориите Съзнание и Подсъзнание, взаимоотношението между тях.
Спомням си един единствен пример на обяснение на проблемите на един негов пациент с тираничността майка му, но общо взето избягваше да се задълбочава в анализа, по-скоро почти винаги препоръчваше техниките на самовнушение.