автор: radi_radev19441944

...


/С намигване към Славян Радев/

…Напоследък все по-често се отбивам там да ям шкембе чорба. Това се налага не толкова поради финансови проблеми /все още не са ме изгонили от работа/, а най-вече поради пристрастяването ми към чесъна. Употребявам го редовно и в значителни количества заедно с чорбата, особено зиме – профилактично против тези проклети грипни епидемии, както и против натрапчивото внимание на някои госпожици от университета, на които имам щастието да бъда колега или преподавател – все едно. По този повод някои разправят, че съм бил чешит, други гений, трети – простак, но на мене ми е ясно, че работата е много по-прозаична отколкото изглежда. Прочее, тази превантивна мярка има твърде спорен ефект, но все пак съществува такъв; повечето от особено усърдните ми ухажорки бързо се преориентираха след като се появих по коридорите – ухаещ специфично - и им се усмихвах от непосредствена близост; общо взето тактиката се оказа сполучлива. Когато някоя от моите безумно влюбени госпожици започне особено настойчиво да ме кани на кафе /думата кафе е в преносен смисъл/, аз се нагрухтявам като чобан с чесън и се появявам на срещата с цялото си великолепие. Умирам от смях като гледам стричената и от погнуса физиономия. Резултатът е обнадеждаващ; обикновено тя не ме кани повече на кафе и си отдъхвам за известно време. Но други – тези с най-авангардно мислене - успяха да се адаптират, дори се настървиха още повече и самите те започнаха да ползват интензивно въпросния продукт; дори се появи някакво ново философско течение в университета, имащо определено чеснов полъх.
Както и да е, тази конспирация в края на краищата не можеше да има особено значение, защото така или иначе не успях да преодолея неангажираността на доцент А и трябва да призная, че това не ме въодушевява особено. Разбира се, доцент А е не само красива, не само интелигентна - само по себе си доста невероятен факт, но страда от алергия по отношение на чесновите тенденции, което е твърде занимателно. Около нея обикновено гравитира приятелката и от катедрата по литература – госпожица Х, която освен, че е красива, притежава някаква лъчезарна глупост, която успешно насажда в съзнанието на своите възпитаници и лекциите и се радват на добра посещаемост. Те двете са много близки, въпреки предполагаемата несъвместимост на категориите глупост и интелект, така че страничния наблюдател би могъл да остане с впечатлението, че много се тачат, доколкото тези качества са допустими за жени. Аз също отначало така мислех, но се оказа, че работата била малко по-различна.
На фона на назряващите драматични събития, присъствието на Маню в кръчмата Последен грош се оказа решаващ фактор. Този Маню си е най-обикновена отрепка – докер на сточна гара – и пие като змей, а като се напие обикновено налита на бой, но по някакви неписани правила на проклетията, внезапно се оказа в центъра на събитията с особено решаващо значение. Знам, че третата или четвъртата му жена /не е толкова важно/ наскоро го бе изоставила, защото често я използвал за боксова торба, но единственото, което последвало било, че го накарали да подпише някаква декларация в полицията, в следствие на което той подписал и си го преместил в другия крачол. Разбира се, и самият той често ядеше достатъчно бой, но то явно му бе станало втора природа, и му беше мъчно, ако го лишат от това удоволствие. Наскоро го бяха млатили едни жълто-черни дебилчета от тайфата на Челсито, понеже имал смелостта открито да демонстрира край самата Каменица предпочитанията си към Локото, в резултат на което бе останал само с два кучешки зъба в устата – горен ляв и долен десен; предните липсваха напълно.
То се знае, от продължителните състояния на запой, се бе идиотизирал оптимално, а освен това и физически рухнал, но това не му пречеше да млати жените, които поради емоционални, а най-вече финансови проблеми имаха неблагоразумието да прекрачат прага на западналото му жилище.
Обикновено, като ме види в кръчмата – най-често по обед – той се присламчва наблизо и ме наблюдава с влажен поглед – подсказващ недвусмислено, че е свършил парите. Иначе си е обикновен примитив от най-изпадналите. В речниковия му фонд участват съвсем малко думи. Най-често употребявани са: „К`во черпиш?”
Точно така; той никога не казва: „К`во пиеш, а к`во черпиш.” И това е съвсем достатъчно; няма как да бъде друго при този финансов колапс.
Естествено, не мога да го изоставя в такъв тежък момент и му поръчвам ракия. Той се напива бързо и още на втората чаша удря главата в масата, което подсказва, че благодарение на алкохола е навлязъл в последната права на жизненото си поприще. Оставям го да отдъхне, след което се заемам със своята шкембе-чорба с много чесън и си поръчам кана с вино. Виното е задължително условие, особено през зимните месеци при тези виелици или киша край сточна гара. Предпочитам червено вино. Докарват го направо от Брестовица – хем е по-евтино, хем няма нищо общо с онази химия, дето пробутват реномираните фирми. Най-обикновено гроздово вино от хубаво грозде, каквото едно време дядо ми правеше в избата на село по технологията на неговия дядо. Зачитайки традициите на дядовците, аз отхвърлям решително марковите напитки на разни елитни фирми и сядам на софрата с каната дядово вино, поради липса на калайдисано бакърче. Това има особен ефект. Веднъж по време на едни Бакхусови дегустации в панаира попаднах на фирмен павилион с епруветки, съдържащи някакви разноцветни течности и проявих интерес. Момичето ми обясни, че това било Мавруд, другото Мерло, третото Каберне, по-нататък Шардоне и пр. – една информация, от която ме втресе. Касаеше се за най-обикновени есенции, които прибавят към някакъв технологичен субстрат и получават съответните марки вино.
Айде стига! Аз може да съм професор или докер на борсата, може да чета лекции или некролози, може да пиша романи или фактури, може да тръгна с вратовръзка на гол корем и гумени цървули и да се появя в такъв тържествен вид в аулата на Алма Матер; какво ми пречи… Но ям шкембе чорба с много чесън и пия вино от грозде. В това отношение съм безкомпромисен.
Само по себе си пиенето на вино е особено тържествен момент. Обикновено през този сезон край кръчмите по сточна гара има достатъчно мъгла и достатъчно кал – все фактори, предразполагащи към едно качествено напиване. В този тържествен момент Маню се приближава към моята маса, застава на две крачки и ме гледа продължително с кръвясали очи.
„ Кво черпиш?”
Поръчвам му ракия и го помолвам да седне на съседната маса под предлог, че чакам някого, въпреки, че не чакам никого. За него това е без значение, но мен ме смущава фактът, че миризмата на чесън, която излъчвам аз самият се губи в някаква задушаваща смрад на пръч, на мърша, на кисело зеле, на кенеф и на още нещо. Тези естествени миризми идват от него, явно не беше се къпал от по-миналия Велик ден, а освен това се беше търкалял някъде из клоаките край сточна гара, което никак не е в унисон с изтънченото ми обоняние. Обстоятелството, че залягам усърдно над чорбата с чесън не означава, че съм възхитен от екарисажните аромати, лъхащи в присъствието на Маню.
…И тогава се случи най-невероятната случка на света. В кръчмата Последен грош с фрагменти от възшествието на Уйнтзорската принцеса – далечна и недостъпна, властна и прекрасна - „като мимолетно видение”– се появи доцент А. Тя огледа небрежно посетителите, които до един зинаха в някакъв тъпеещо разнежен копнеж, хвърли разсеян поглед към моя милост, сякаш присъствието ми е съизмеримо с това на кучето Гуджо, което щъка край кофите за смет и се насочи към дремещия на масата Маню. Маню ли!? Е те това вече ме гръмна от упор. Това ме довърши окончателно. За малко не се сгромолясах мъртъв от изумление; такова чудо не ми се побираше в главата. Та тя ме подмина без капка внимание и седна на масата с гръб към мен при онзи смърдящ пиянгурин… Шах и мат!
След малко той отвори очи и измуча нещо неразбираемо. Забелязах как тя му се усмихна окуражаващо и поръча две чаши с марково уиски – за него и за себе си. Минути по-късно той беше вече труп и тя го измъкна навън; почти го влачеше. Веднага сред това пред кръчмата спря такси и последваха захлопвания на врати.
Продължих да си пия виното, но мислите ми не спираха да се въртят около този случай. Смътно се досещах, че се играе някаква игра, но нямах представа каква. Тази доцент А си беше комбинативна личност, но участието на Маню трудно можеше да се вмести в каквито и да било комбинации; най-малко пък би могла да му бъде отредена ролята на любовник; то само това липсва, за да бъда разгромен окончателно. Обикновен, съвсем изпаднал алкохолик в последен стадий на оскотяване, той не можеше да представлява интерес от тази гледна точка, колкото и объркано въображение да притежават някои представителки на нежния пол.
Този път пих доста повече от нормално и се прибрах потиснат. Цялата тази история беше не само шокираща, но и дразнеща не толкова поради участието на Маню /той е пределно ясен/, но поради явната изолация, в която ненадейно се оказах. За първи път в живота си не бях въодушевен от перспективата да изкарам зимните празници сам; не че свързвах нейното участие в някакво мероприятие от подобен характер, но явно нещо се въртеше в главата ми, за което имах смътна представа.
Още по-категорично бях сразен, когато тя се появи с някаква луксозна лимузина баш на студентския празник, за да получи полагащия и се огромен букет хризантеми от своите възпитаници, а на другата седалка се мъдреше – кой мислите? Разбира се – самият Маню с цялото си великолепие. Изтупан, избръснат, напарфюмиран, гримиран – чисто нов. Дори май беше трезвен – поне така изглеждаше на пръв поглед, само че не ми стана ясно как е възможна тая работа.
Другото, което забелязах и, което по странен начин ми се наби в съзнанието, беше появата на онази вечно неспокойна особа – госпожица Х, без чието участие трудно би могло да се осъществи каквото и да било събитие. Госпожица Х изглеждаше особено развълнувана в този момент. Нейното наличие изглеждаше почти чуруликащо. Тя непрекъснато се въртеше пред погледа на новата звезда Маню, изпиваше го с очи и кършеше стройна снага с някакъв невъобразим ентусиазъм. Самият той - както обикновено – гледаше тъпо, но явно тази работа му харесваше, защото физиономията му цъфтеше в една блееща полуидиотска полуусмивка. После се върна доцент А с букета - хризантеми, мина покрай мен като покрай паметника на незнайния войн, пожела нещо на незаменимата си приятелка и седна на шофьорската седалка. След което лимузината със странната двойка потегли в неизвестна посока, а госпожица Х помаха тъжно с ръка. Забелязах как миловидното и възглупавичко лице се покри с нескончаема печал – все едно принцът е забягнал в дън горите тилилейски в обятията на друга принцеса – нещо което тя не може да си представи по никой начин.
Общо взето – това е. Нямам представа как се случи така - всички тези събития да ме заинтересуват по каквато и да било причина; обикновено не забелязвам нищо около себе си, освен ако не ме засяга директно, така че бях учуден от промяната в собствената си нагласа. Два дни по-късно изумлението ми прерасна в ужас, когато същата тази госпожица Х паркира пред университета с безкрайно тържествуващ вид друга луксозна лимузина, а на дясната седалка се мъдреше – кой мислите? Разбира се, не може да бъде друг, освен Маню! Все така парадно костюмиран, парфюмиран, сериозен – припомних си фрагмента с Бурвил от филма „Един идиот в Париж” – същата китка мамина; той мълчеше и гледаше с мъдро съчувствие пъплещите наоколо питомци на Алма матер. Ако в този момент бях мярнал наоколо някой празен варел, бидон, или контейнер за смет, вероятно щях да грабна една сопа и да заблъскам по него с всичка сила. Такова беше впечатлението и сянката на Бурвил изплува с все по-категорична конкретност пред вцепенения ми поглед. После лимузината с рев се понесе в неизвестна посока, откарвайки щастливата двойка.
Когато накрая - окончателно оглупял, непрекъснато подритван Мунчо - се отправих към аудиторията да представя новата си лекция на тема: „Социалната адаптация на съвременния аутсайдер”, се сблъсках на входа с доцент А. Както можеше да се очаква, тя не ми обърна внимание; стоеше замислена пред прозореца и по неистово красивото и лице пълзеше загадъчна усмивка. Не знам защо ми се стори, че съм виждал и друг път тази усмивка и съм бил наясно със значението и, но сега просто не можех да се сетя. Чак седмица по-късно – непосредствено преди коледа, ситуацията започна да се избистря и завесата се открехна, когато госпожица Х се появи в университета с черни очила и леко провлачена походка. Веднага ми стана ясно, че е яла здрав бой, а също така загрях как се е станало и защо е станало. Не беше голяма философия да се сетя, че събитието се е осъществило с дейното участие на Маню. Постепенно мъглата се вдигаше и пред измъчения ми взор в края на тунела проблесна светлина.
Малко преди Бъдни вечер окончателно прогледнах.
Беше след последната ми лекция преди празниците - нещо по-скоро символично. Когато студентите напуснаха аудиторията, аз останах за малко да подредя бумащината, след което възнамерявах да отскоча набързо до кръчмата Последен грош да хапна шкембе чорба и да пийна като хората от новата реколта Брестовишко, щото не ми се щеше да си лягам съвсем трезвен в такава хубава пияна нощ. Не бързах за никъде; нямаше и за къде да бързам. Почти бях позадрямал, когато се случи случката. Чух, че вратата леко поскръцна, но дори не се обърнах, защото помислих, че е чистачката. Но минаха няколко секунди и тишината започна да става прозрачна. Невероятно е, че в определени мигове тишината може да добие видимост. И тогава внезапно ми хрумна, че това е тя – онази. За секунда не смеех да погледна назад, защото се опасявах, че е възможно да халюцинирам. Не, не халюцинирах – този път телепатичните ми способности се оказаха на висота. Това беше тя - самата доцент А със специфичната си елиминираща красота и хладна – почти мраморна усмивка. Едва сега осъзнах колко много ми се е искало това да се случи, въпреки че никога не съм си го представял толкова елементарно. Дори не се сетих да я поканя; веднага включих на бързи обороти.
„ Дължите ми обяснение”.
Тя отново се усмихна. Сега пак се сетих: същата онази загадъчна усмивка, която ме впечатли преди седмица, когато стоеше пред прозореца и гледаше след отдалечаващата се лимузина на госпожица Х. Странно, че тези подробности така са се отпечатали в съзнанието ми – нещо което никога не се е случвало.
„ Дължите ми обяснение” – повторих.
Тя веднага ме сряза:
„ Първо - не ти дължа никакво обяснение и второ – не ми говори на „ви”, все едно съм някаква неотразима „Кройдънска дукеса” в момент на височайшо благоволение. Ела!”
Тя ме хвана за ръката с жест, нетърпящ възражение и ме поведе нанякъде. Само дето не измучах от изненада. Изобщо не бих могъл да си въобразя, че в един момент тя ще ме хване за ръката и ще ме поведе на някъде. Този интимен жест никак не ми се побираше в представите. Нещо в главата ми се размъти и зашумя.
„ Къде?”
„ Не питай! Върви!”
Минахме по коридорите и излязохме на улицата. Имах усещането, че всички само мен гледат, въпреки че, всъщност, наоколо нямаше никой. Вън вече чакаше такси.
Преди да прекрача нещо ме дръпна; погледнах назад и забелязах на един от прозорците на сградата черните очила на госпожица Х – застинали в някакво безкрайно тъжно недоумение – стори ми се, че ей сега може да скочи през прозореца и да хукне насам.
Когато таксито спря и се оказахме пред жилището на доцент А, не бях особено изненадан, въпреки че определено ми бе отредена ролята на Иванушка глупака.
„ Къде ме водиш?”
„ Не задавай глупави въпроси! Ела! И престани най-после да се тъпчеш с тоя чесън; няма да ме разколебаеш!”
Така съпротивата ми бе окончателно сломена. Спомням си смътно, че бях въведен в някакво доста луксозно жилище, за разлика от моето собствено, макар че много подробности ми се губят. После бях принуден да се събуя и да си сваля вратовръзката. Момента със събуването и свалянето на вратовръзката се оказа особено съдбоносен. Обикновено прибягвам до тези крайности, когато ми се наложи да си легна, а то май нищо друго не остана да се случи. И наистина нищо друго не се случи.
Няколко часа по-късно – все още реанимирайки – успях да се ядосам и ударих по масата с парче цалапишка луканка.
„ Дължиш ми обяснение! Какви бяха тия циркаджилъци?”
„ Добре де, върви да си измиеш зъбите, че още смърдиш на чесън и ще ти обясня. Приготвила съм ти четка в банята.”
Охо, даже и четка ми била приготвила… А аз си въобразявах, че този чесън ще ме спаси от жените. Вятър работа.
„ Разказвай!”
„ Всъщност, няма нищо за разказване” – прихна тя и отново ме помъкна към леглото. Истинска Месалина, а аз се опасявах, че ще си лягам с айсберг.
„ Всъщност, има за разказване - заядох се аз след още един час – и съм сигурен, че се отнася до нежната ти дружба с госпожица Х.
„ Щом толкова настояваш, наистина това е основното – обясни тя с неочаквана сериозност – тази особа, тази моя любима приятелка непрекъснато ми лазеше по нервите. Докато накрая не я подредих.”
„ Как ти е лазила по нервите – сваляше ти любовниците ли?”
„ Нещо подобно – усмихна се тя – Дори нещо повече. Аз някога бях омъжена и един ден открих, че тя е успяла да вкара съпруга ми в леглото си. Заради нея се разведох”.
„ Хм. Неприятна история.”
„ Малко е да се каже неприятна. Дори направо гадна. След това си намерих любовник и тя веднага се залепи за него. Чудя се как вие – мъжете можете някога да бъдете толкова леснодостъпни. Разбира се, разделих се и с него”.
„ Вадиш прибързани заключения - възразих аз от чисто мъжка солидарност – вярно е, че мъжете лесно лягат тук и там, но това са мимолетни изпълнения – по-скоро от някаква спортна амбиция. Но обикновено липсват сериозни намерения.”
„ Така ли мислиш?”
„ Точно така е, защото иначе няма да остане нито едно здраво семейство на света.”
„ Може би си прав, но аз се гнуся от подобни ситуации.”
„ Всъщност е невероятно някой да те пренебрегне заради онази овца” – констатирах аз с компетентността на изпечен Казанова.
„ Там е работата, че никак не е невероятно, а съвсем нормално; мъжете сякаш трудно се приспособяват към жена, която ги превъзхожда интелектуално; за предпочитане е овцата. Същата история се получи и със следващата връзка в моя живот.”
„ Хм, това си има свои преимущества – опитах се да се пошегувам аз, но шегата ми излезе малко озъбена – значи си имала възможност да разполагаш с достатъчно на брой връзки.”
„ Ти май малко ревнуваш. В действителност, не съм особено очарована от тази възможност. Те се оказаха на едно и също равнище и всички до един се прехвърлиха при нея. Странното е, че тази личност – моята мила приятелка – веднага след като се сдобия с нов любовник, зарязва предишния и тръгва да сваля новия. Душа – камбана”.
„ Наистина много приятелска загриженост”.
„ Мотивът е, че този човек сигурно вече ми е омръзнал, вече е много самотен и тя тръгва да го спасява с цялата си необятна нежност, а освен това е разочарована от предишния, който често забравя да я люби. Невинна и любеща света водица. Направо да я разцелуваш.”
„ Сериозен мотив; тя сигурно пише любовни стихчета по сайтовете и сърцето и е все ранено”.
„ Абсолютна разгонена кучка. Накрая определено започна да ме дразни”.
„ Вероятно затова се разцелувахте пред университета”.
„ Много компетентно мнение имаш за женските целувки”.
„ И вероятно това беше причината да стигнеш до онази пиянка Маню.”
„ Истината е, че не съм стигала до никъде с твоя Маню. Той е един нещастен човечец. Просто реших да го използвам за по-специална услуга”.
„ Резултатите от тази услуга са доста очевидни – изхилих се аз – Госпожицата е цялата подута и със синини по лицето. Явно ютията е паднала случайно и я цапардосала. Между другото, черните очила и отиват.”
„ Ето, че най-после загря. Тази проклета ютия понякога вземе, че се изсипе отнякъде.”
„ Така че аз съм поредния номер в любовната ти картотека”.
„ Ти си поредния номер” – изкиска се тя и ме загриза по рамото.
„ А не се ли опасяваш, че любимата ти приятелка може да тръгне да сваля и мен?”
„ Не се опасявам; тя има алергия от чесъна, а освен това романът с Маню изглежда, че много и харесва”.
„ !?!”