автор: Izabella

/Писмо до дъщеря ми/
Принцесите все са прецакани
от някакъв жабешки принц,
който само умее да кряка
че бил някакъв царски син.
В пазвите си все носим отрова
за онзи последен миг.
В който ще сме най-грешни пред Бога
втъкал в тялото ни олово,
вместо шепоти от звезди.
И под сърцето ни
все меча ще леденее,
ще ни напомня любов или гроб.
А на острието му
свободата кълне си
някой си цар,
или някой си роб.
В свят
в който ролите ни
ще са безумно кратки,
без магарешки кожи
и корони с бодли.
Рицарят ти
ще пасе стадо от патки.
Ти-ще пребродиш
десетте плнанини.
Моля те,
не ме питай
какъв ще е краят.
Маските сменй,
години не брой.
Своите приказки
неосъзнатите,
пишем сами

в
измислен
живот...