автор: Pobeditel

Горещият августовски ден напредваше бавно към своя край. Виктор реши да се разходи след уморителния работен ден и се отправи към Двореца на културата.
Преди залеза лъчите на лятното слънце се пречупваха красиво във водните струи на подскачащите фонтани. Наближи входа на подлеза и там вниманието му привлече жена облечена в черни дрехи, седнала на каменните стъпала. До нея имаше картонена кутия от обувки, в която проблясваха няколко дребни монети. Лицето й имаше благородно и тъжно изражение, а очите й гледаха замечтано някъде много надалече.
Нещо вътре в него го накара да спре и да я погледне. В главата му се роди мисълта да почерпи тази просеща жена със сладолед. Решението беше мигновено и след няколко минути се приближи и седна до нея с две чашки сладолед в ръцете.
- Заповядайте! Да изядем по един сладолед в този горещ ден. Какво ви е довело тук?
Жената се усмихна и пое чашката с видимо удоволствие:
- Никой досега не е сядал до мен. От три години не съм яла сладолед!
- Вие ми приличате на учителка – продължи той.
- Завърших филология и няколко години бях учителка, а след това работих дълго в градската библиотека. От четири години съм пенсионерка и получавам сто и пет лева пенсия. След промените животът стана труден и останахме без работа с мъжа ми. Той замина на работа в Либия за повече пари.
Тя разказваше спокойно, сякаш разсъждаваше на глас и гледаше все така някъде далече.
- Аз останах сама с дъщерята и това бяха много тежки години за нас. После той се върна, но пропиля и пропи всичко спечелено. Така един ден ни напусна и оттогава нищо не знам за него. Дъщерята следваше медицина, но поради липса на средства прекъсна. Не можа да устрои живота си момичето и се разболя от тези постоянни проблеми! Сега нямаме пари за лекарства и затова идвам от един месец тук. А ти имаш ли деца, семейство? Млад ми изглеждаш...
- Не съм толкова млад – отговори Виктор – имам семейство, а дъщеря ми е на шестнадесет години.
Тя му каза, че не вярва и продължи да разказва за премеждията си съвсем спокойно. В нея нямаше тревога, говореше за тъжни и страшни неща като за някакъв сън. Жената се казваше Мария.
Виктор извади своя визитка и пет лева и ги подаде на жената. Написа на един лист имената на свои познати от разни институции и й каза да им се обади за да помогнат на болната дъщеря. Тя го гледаше и се усмихваше загадъчно. Извади от пазвата си един найлонов плик с няколко банкноти в него и сложи парите и визитката там.
- Днес един мъж се наведе и взе всички едри пари от кутията – каза тя отново с лека усмивка в очите.
- Мария, трябва да си тръгвам. Обади се на тези хора и вярвам, че те ще помогнат с каквото могат. Довиждане и дано се разрешат проблемите ви – това бяха последните му думи.
- Ти си момче с добро сърце! – каза с тихия си глас жената.
Виктор обичаше поезията и тези думи му прозвучаха като стих, но горчивото чувство от съдбата на тази българска майка нямаше да го напусне никога.
Слънцето вече се беше скрило зад стъклените бетонни сгради наоколо. Покрай жената в черно минаваха модно и скъпо облечени хора, отправили се към поредния концерт на известни поп-фолк звезди. Животът следваше неумолимия си ход.