автор: Agaq

Разбесняха се моретата -
нима никога не сте плакали от гняв, от безсилие
да бъдеш и ти като всички останали
и тихо да стъпваш
в рамката и калъпа,
да нямаш мнение
в стадото да си
(отдавна овчаря му - вълк е).
Аз днес казвам: Баста!
Стига съм слушала
шепотните ви думи,
мразя признания и титли мразя
разбирате ли,
че никой пиедистал не е вечен.
Майната им на шепотниците,
тия дето все по ъглите се крият
и нямат смелост дори да изпсуват.
И какво ако съм любила чужди мъже
и съм кърмила дните им с огън,
какво ако съм грешила във вашите очи
(не на вас вечер се моля).
Ненавиждам цялото ви тихо спокойствие,
под което изсъскват наедрелите змии.
дебнещи да те клъцнат,
да пустнат отровата си
(събирана дълго е два пъти по-смъртоносна)
и да гледат как бавно умираш,
как се гърчиш...
Не ме е страх.
Аз вече умирах няколко пъти
и пак ще умирам...
Добър ден, живот!
Пак ли ти?
Не ми досаждай и днес.
За ада съм.
В ада съм.
И рози не искам!
И ти ли любов?
Знаех, че ти най-напред ме предаде...
Но така ми се искаше
просто да вярвам,
просто да вярвам във нещо...
Айде, Милейди и Сър, до скоро!
Май в повече ми е дошло и днешното вино...