автор: mariq-desislava

Часовете капят по тънкия под,
като камъни капят и мислите,
стените обещават, че ще
ме върнат за още един живот,
а в прозорците потни лудостта
ми се хили безсмислено.
И аз тиктакам върху похлупака на света
и отброявам времето до края,
и аз умирам в средата на зимната тъга,
и сякаш никога не ме е имало
и само на човек съм си играла.
През мен преминават дяволи,
ветрове,
хора,
губя се
в очите им тътнещи,
излъчващи само крясъци и умора.
Аз знам, че без мен небето
в родилни мъки ще завие,
ще изплаче друг, обречен на живот,
мъглите ще се скрият,
а аз ще слушам как расте тревата
върху плиткия ми гроб.