не ми остана думичка без сол
напускам този бряг населен с призраци
посоките след края на водата
изгубват собствената си категоричност
небето се смалява като нокът
в презрелите очи на слънчогледа
от морави събуждания се поти животът
и от потта преливат мътните му делници
върху годините са наредени свещи
/излишно разхищение за пресолена пустош/
по-стръмен ли е пътят ако знаеш
че след изкачването му
не предстои завръщане
смъртта се е заклещила под моста
и все не идва
да срита утрото заръфало нощта
да хвърли камъка
и да подскочи
в последното квадратче на сърцето ми
под корените…
лудите не спят
и нямат нужда от фалшива публика