автор: TheGodofBlood

Слепецът крачеше през ледената пустиня, а високо над него небето гореше.
Наситеносини, изумруденозелени и кървавочервени проблясъци пробягваха по небосвода, сякаш някъде там, високо над света, крепостта на боговете беше пламнала.
Макар и да не можеше да види сиянието, мъжът го усещаше, знаеше, че то е там. Толкова пъти го беше виждал като дете... толкова пъти беше вдигал поглед нагоре, докато вратът не започнеше да го боли. Толкова пъти беше играл с момчетата от племето под същия този свръхестествен огън. Когато порасна можеше с дни да се взира в лицето на любимата си, в нейните очи, дълбоки като кладенци. Ала тогава той виждаше. Тогава бе имал очи. А сега единственото, което можеше да види, бяха спомените – ярки картини, прогорили съзнанието му и запечатили се там завинаги.
Помнеше последните неща, видели очите му – стотиците мъртви и умиращи, покосени от странната болест, донесена от онзи странен мъж, който ловците бяха намерили полумъртъв в покрайнините на Итар Аммен – Сияйните хълмове. Тъй като не знаеха какво да го правят, а и не можеха да го оставят в студа, те взеха решение да го отнесат до селото и да го оставят на грижите на шаманите. Онова, което бяха сторили, беше правилно – всеки друг на тяхно място би направил същото.
Докато пристъпваше върху тънката снежна покривка, която скърцаше изпод краката му, слепецът поклати глава. Нямаше как да знаят.

В нощта, когато ловците докараха мъжа, мъждукащ като свещ между живота и смъртта, младежът, чието име беше Дераел и който много време по-късно (Месеци? Години?) щеше да броди ослепен из жестоката към слабите тундра, седеше край огъня в землянката на ловците и проклинаше късмета си. Днес той трябваше да е в тундрата заедно с останалите ловци, вместо да седи при жените... ала предишната сутрин беше счупил левия си глезен и сега ръката му непрекъснато и напълно неволно докосваше подобната на пръстен от смола превръзка, която шаманът му беше сложил. И всичко това – поради собствената му глупост. Би трябвало първо да провери състоянието на почвата на върха на хълма, който бе изкачил... но беше прекалено погълнат от дребното космато създание, което подскачаше сред замръзналите храсти пред него, в опит да се спаси от преследващия го човек. Така или иначе Дераел стъпи на издадения ръб на хълма с намерението да се спусне от другата страна и да пресече пътя на заека, като си мислеше, че земята под него е достатъчно вледене-на, за да го издържи.
Е, не го издържа. Срина се внезапно изпод краката му и го повлече надолу. Така заедно с глезена му се счупиха и надеждите му да отиде на лов. Процедурата, на която го подложи шаманът, беше болезнена – но Дераел изпитваше по-голяма болка от собствената си невнимателност.
И така сега седеше, изпънал внимателно пострадалия си крак, и се взираше в огъня, в пламъците, които танцуваха като демони и поглъщаха ненаситно всичко, което попаднеше в тях.
Дераел се пресегна и взе една съчка от купчината. Хвърли я в огъня и известно време наблюдава как пламъците я деформират. После в землянката влезе Асиел и той моментално забрави за всичко.

Безкрайно далеч във времето (или поне на него така му се струваше), същият този Дераел – ослепен, накуцващ леко с единия крак, опипващ земята пред себе си с груба тояга (дебел клон на дърво, в което насмалко не се бе препънал в нощта, когато напусна мъртвото си село), усещаше пареща болка при спомена за Асиел. Помнеше косата й – черна като безлунна нощ и мека. Помнеше очите й – зелени и дълбоки, толкова различни от очите на останалите от селото (казваха, че е наследила очите на баща си – странник, посетил селото преди близо двадесет и две години и напуснал го след година и половина – два месеца преди майката на Асиел да я роди). Лицето й, устните й, гласът й – всичко това изплуваше от мрака и с всеки спомен в сърцето му се забиваха нажежени ками.
И тя беше мъртва. Мъртва като всички останали... освен самия него. По непонятна причина болестта не го уби. Вместо това го лиши от зрение. Самият той би предпочел да беше умрял.
Ала боговете имаха други планове, както обичаше да казва Старицата.
Дали?
Бог ли беше онова, което го накара да остави ножа, който стискаше с острието към себе си, когато разбра, че вече не може да вижда? Бог ли беше онова, което му нашепна да остави мъртвите и да поеме към ледената пустош, където според обичая на племето бяха изпращани слепците? Дераел не знаеше. И въпреки това остави ножа, който бе измъкнал от колана си, коленичил над тялото на Асиел в онзи миг, в който светлината завинаги му беше отнета. Остави го и пълзейки, опипвайки около себе си, излезе навън и пое към гората, сигурен, че ще умре.
Ала той оцеля. Оцеля въпреки всичко и продължи да върви без път и посока, воден от спомените, защото единствено те му бяха останали.