автор: apostolicia

Ужасна ученичка бях. До шести клас смених шест училища. Ако някога имам дете, за нищо на света не бих му позволила да се научи да чете, преди да е тръгнало на чулище. В първи клас това – умението ми да чета и пиша – стана причина да не ходя в часовете цели два месеца, докато класната не повика мама. Е, разумява се, походих известно време на сини и бели резки като моряшка фланелка
Обаче откак ме добара онази мургавата и ми нашари кожата съвсем в стил соцреализъм, станах скоропостижно най-редовна ученичка. Ама пълна скука – аз смятам със стотици, онази лелка - класаната, ми дава пластмасови патенца, че съм смятала до десет. Поне да ме бяха оставили на спокойствие да си дочета “Квартеронката”, че точно бях на етапа Майн Рид. Пък и сестра ми беше още истинско бебе, та трябваше да я прибирам от ясли. То да беше някое мило и симпатично детенце, а то – истински звяр. Винаги познавах какво е било менюто по косите на децата, седяли около нея на обяд. Вадеше си всичко от чинията и го размазваше по главите на най-близкоседящите. Не ме питайте колко срам съм брала!
В началото на трети клас мама се принуди да ме изпрати в дисциплинарната рота, да поуча поне една година на село при баба, че да видя къде зимуват раците. Така и не разбрах впрочем, въпреки че обходих всички местни барички и изворчета. Всъщност повод за заточението ми стана един “Тоблерон”. На хората децата припадаха по шоколад, щото по това време в магазините - само марципан “Кума Лиса”и тук-там някое шоколадче “Феро”, пък шоколад “Крава” си беше равносилно на шестица от тотото. Само че аз съм отраснала сред тираджии и у нас винаги имаше ле-ле кви дъвки! и всякакви шоколади. Не обичах твърде шоколад. Обаче по мое време беше важно кого ще претрепеш, та да ти останат флумстрите непокътнати, щото пък иначе ще те претрепят теб вкъщи. Та аз претрепвах всички, с изключение на един Кирчо. Нищо и никакъв Кирчо, пък не можех да му изляза насреща. Намерих му цаката и на Кирчо, де. Ама проядох изненадващо шоколад. Кирчо обожаваше “Тоблерон”. Мам пък остана с впечатленито, че аз съм станала изведнъж нормално дете и съм прояла швейцарското чудо. Да, ама не. Сбара ме един ден да корумпирам въпросния Кричо и ме привика тактично вкъщи. “Яж!” Не помогнаха никакви вопли, никакви оправдания, че не обичам шоколад. Бях “изяла” прекалено много, за да минат тия номера. Наби ме и ми се наложи да погълна един огромен (по мое мнение) “Тоблерон”. И разбира се, се изринах ситно, щото наистина не си падам. Наби ме пак, понеже реши, че се преструвам, за да я впечатля. Накрая се видя, че без болница няма да минем. Най-близката беше ИСУЛ, промиха ми стомаха, оправиха ми обрива и ме пратиха по живо, по здраво да се прибирам. С мама в четири сутринта. Нито градски транспорт, нито такси – тогава София изобщо не беше това, което е сега. Поредната порция пердах, задето съм спретнала такава среднощна разходка.
В трети клас стоях в дисципа при баба. Умирах си от скука, изпокрадох вътрешните страници на всички списания “Паралели” в селската библиотека и целите “Космос”. Накрая организирах мобилна библиотека, влачех всеки ден торби с книги в училище, и ги раздавах на съучениците ми срещу подпис. Е, кво като не ми се върна нито една - важното, че ги накарах да прочетат по нещо. Мам се видя в чудо. Но истинската причина да ме върне в София беше една коприва.
Киното и читалището се намираха в една сграда, построена в наклон. Тогава за библиотеката и киносалона се грижеше Данка Санитарката. До обяд работеше в здравния пункт, а след обяд отваряше библиотеката (и киносалона да се проветри). Ние, децата, пък обожавахме точно този момент, да тичаме между редовете и да пляскаме със седалките по облегалките и изобщо не разбирахме защо тя така се ядосва и ни гони с метлата. Един ден обаче ме приклещи в един ред без изход и аз нямаше накъде да вървя – видя се, че ще трябва или да скоча или да се оставя да ме напердаши. Да се оставя на Данка Санитарката? Никога! Поглеждам през отворения прозорец, видя ми се ниско и скокнах. А отдолу една коприва избуяла, приземих се, отъркалях се хубаво с късите си гащи и потничето и побъзах да се прибера вкъщи. Докато стигна, вече бях станала цялата на мехури. И при всичкото ми старание да се скрия и да страдам насаме, баба ме огледа. И се ужаси. “Сега ще извикам Данка Санитарката” – хвана се за главата моята баба. Как да й обясня, че точно от нея бягам. Веднага, след като се оправих от мехурите, първо ме набиха, а после повикаха мама. Баба прочете дълго конско, което в резюме звучеше:”Дъщеря ти е напаст божия, не сме в състояние да се опазим нито ние от нея, нито тя самата от себе си. Вземай си я и си я прави каквото знаеш!” и ме откомандироваха в София. В четвърти, пети и шести клас смених само три училища. Много кротичка бях. Мине-не мине и аз - при директора. Той, разбира се, вече добре ме познава, но неминуемо по някое време се стига до репликата: „Моля те, за твое добро (и за тяхно, ама това не го казваше) вземи си отпусното, че е срамно да изключим пълна отличничка!” И така си беше. Само дето отличните оценки ги изкарвах с вазелин, другите ги препитваха отгоре-отгоре, а черната овца – из основи! При едно от преместванията, реших – незнайно защо, че бележникът от предишното училище изобщо няма да ми трябва и като си нашляпах вътре едни тройки, двойки, забележки – да видя малко разнообразие и аз. Била съм подправила документ. Че аз откъде да знам?! Как – казват – ти хрумна да си пишеш двойки, всички деца си пишат шестици, ти – двойки?! Ми имах си шестици, за какво да си ги пиша? Да не говорим каква подсказвачка изкусна бях.
В шести клас попаднах в училище, след което следваха само изправителни такива. Там пропуших – не че пушех, ама от келешлък така, да хвана стойката. Събирахме се в една градинка недалеч от нас, но мам настояваше да вземам с мен сестра ми и не ме пускаше никъде без нея. Естествено, малкият звяр биваше подробно инсруктиран да мълчи като един Антон – ни дума, ни вопъл, ни стон и наистина умееше да държи инкяр. Обаче то и мам не беше прост жандармерист, а самия Лойола. “Я сега да ми кажеш за компанията на кака ти, има ли си приятели, уважават ли я?” и дечко пропява. Тутакси почва да се хвали, че не е обикновена сестра, а сестра на най-личната хулиганка в квартала: “Всички момчета обичат мойта кака и всичките искат да й останат гаджета – не като онази Цветелина, дето се мисли за много голяма красавица, ама никой не иска да ходи с нея. Кака си е избрала само пет-шест момчета, най-печените – следва подробен разказ за продената щуротия, която сме измислили. - А как пуши - никой няма по-хубави цигари и никой не пуши толкова хубаво, като моята кака”. И каката - пак на моряшка фланелка. Все си отнасях боя по независещи от мен причини.
Имах един съученик Даниел Соколов, беше доста по-висок от мен и все ми го напомняше. Мине ли покрай мен, задължително ще ме потупа по главата с господарски жест. Веднъж ми изхвърли чантата през прозореца в един изкоп за някакви ремонтни работи в двора на училището. Аз си я взех с триста мъки, а докато се върна, Сокола беше вече забравил за геройската си постъпка. И аз използвах момента да му го върна. Изхвърлих неговата чанта в изкопа. Обаче не се ограничих с това, ами взех един стол и се курдисах пред вратата, върху стола с вдигната над главата чанта. Щом видях нещо високо да влиза, тутакси стоварих чантата по главата му. Обръщам се да се порадвам заслужено на възхитените погледи на съучениците ми и си представете недоумението ми, като ги видях такива стреснати. Оказа се, че съм отпечатила катарамите на чантата си върху челото на даскала по трудово. Не знам дали беше съвпадение, но няколко дни преди това, изхвърлих през прозореца един стол без седалка, който се наниза като вратовръзка през главата на даскалицата по математика. Счупих й и двете ключици. Да й се ненадяваш, нищо не каза за травмата, хвана се за това, че на облегалката на стола, която й се изпречила точно пред очите, имало написана формула – Енергията е равна на масата по скоростта на светлината на квадрат върху две – и формулата била грешна. Отрови ми дните с тази грешка - по навик после записах математика, така се бях ошлайфала, станало ми беше като инстинкт да решавам задачи и да помня формули.
Извикаха ме незабавно на педагогически съвет и ме мъмриха по-упорито и от баба, която е световна рекордьорка по мъмрене. Нещо като Стефка Костадинова - никой още не е успял да подобри рекорда й. Освен даскалите, ма те бяха група и беше неофициално, та не се счита. Спаси ме само чувството ми за хумор. Веднъж един съученик беше донесъл презервативи – единя напълнихме с вода и надупчихме, та вдигна паркета в кабинета по немски език, а другия надухме и пуснахме като балон през прозореца. Добре, ама очевидно не го бяхме завързали надеждно, та той се повъртя във въздуха, докато изпусне компресията и се плесна върху отворения дневник на учителката по литература на долния етаж. „Приех го като лична обида, защото не съм омъжена на моята възраст!” – форсираше се тя на педагогическия съвет. А аз с най-невинно изражение питам откъде знае какво е това, след като не е омъжена. Писнало ми беше да ме държат права, то се видя, че пак ще си го отнеса, ма поне да се свършва по-бързо. Директорката пък, едва сдържайки кикота си, ме изпрати да си вървя скоропостижно и се разминах само с последно предупреждение.
Да ми се ненадява човек – едно такова дребничко, никакво, невзрачно, а какви колосални бели измислях. Като ме погледнеш, най-много да си речеш – поредната зубрачка, скромничка, с две големи червени панделки на опашлетата, а от името ми трепереше един от най-бунтовните софийски квартали. Наистина ужасна ученичка бях.