автор: mariq-desislava

Нося ти целодневната си лудост
и просълзя ли се ще запеят
малкото останали разумности
в главата ти- атомна от обичане.
Аз ли съм причината да се
разстилаш по обувките ми,
недокоснати от слънце?
Аз ли отворих прозореца,
за да скочи нощта от него?
Да не би да чувам мислите ти?
Търся в себе си.
Търся те.
Търся.
Говори ми за престоя на тъмните
ти помисли в килера на въздишките,
избухнали от писъци.
Говори ми за звуците, шепнещи
във възглавницата ти.
Проговори за първи път,
откакто имаш всичко.
Всичко.
Мен.
Дай ми болката си да я центрофугирам
в устните на вятъра.
Приюти ме в теб.
Приюти ме.
Приюти.
Под билките, които се разпяват с цветята
ще положа ръцете ти искрени.
Ще изкорениш ли зародишите на душата ми,
покълнали в процесията на времето?
Питай ме колко мога да издържа без теб.
Питай ме колко.
Питай ме.
Питай.