автор: lisiza

Той скочи върху леглото. Твърдо, тясно и неудобно, като в хотелска стая. Одеялото вдигна прах по измачканите покривки и възглавниците събрани на купчина.
Динко и другите момчета бяха създали явно този безпорядък. Издаваха ги недопитите чаши по нощните шкафчета.
Кръстьо се облекна отегчен на стената. Главата му изкънтя, но той не подложи ръце. Безучастен към нещата около него. Бонка седеше срамежливо на края на леглото отсреща. В очите й се криеше молба.
- Вярваш ли да се досетят? Не видяха, че се качихме?- Не попита, а констатира той.
- Кой да се досети? - Знаеше кой, но печелеше време, за да резсее и последните му съмнения. Поне и тази вечер, още веднъж да е с него, после може и да се разделят. И без това не се случваше, кой знае какво. - Кои, онези трите или от класа ти?
- Онези трите. - Повтори машинално, мисълта му следваше неизвестната посока, в която се изгуби Дарина.
- Сигурно завиждат. - Опит за усмивка изкриви лицето й. На еднаква възраст са, а ето, тя къде е.
- Дарина! Дарина! Пак за нея! Видя ли как ме задържа в бара? - прекъсна я, защотото искаше да танцува с младата жена, но Бонка го дебнеше. Ревността й преминаваше учителската загриженост. Плашеше го, но му вдигаше самочувствието.
- Завижда! Тъй де, па и тая... - повтори тя, за да не каже нещо по-обидно. Въздържа се от коментар, Кръстьо не би й простил, а тази вечер й се изплъзваше. Беше отчаяна. - Да де, но не стана! Затова пък вечерта мина по план, нали? С нея или без нея...- Пропусна блясъка в жълтите очите на жената отсреща.
Не беше за спор и доказване. Бяха дошли за друго, както става обикновено след подобни вечери. Предпочете да го оплетат и стана нейн любовник, или тя му беше любовница. Не разбра, а и нямаше значение. Интересът им взаимно изтъня и се питаха, дали да не се приберат, вместо да търсят теми за разговор.
- Другите две кокошки си въобразяват, че като са омъжени, могат да я защитят, стига да сбърка. Могат да я прикриват, колкото си искат. Няма да й помогне особено. - Тая.. - Бонка на довърши, изплашена да не го отблъсне с някоя обида. Кръстьо й се изплъзваше отскоро. Не можеше да го задържи дълго.
- Ти също си омъжена. - Ухили се, - Цял Лаговит знае, че ни си вярна на мъжа си. Глупаците от класа също трева пасат! Динко и той! Още е дете, не разбира какво става, държи се така сякаш никога не е виждал жена. Как го изгони само, а? А ако се оплаче на другите от класа? - дразнеше я с удоволствие.
- Ще! Дължи ми извинените си отсъствия.
- Като няма какво друго.
Жената се приближи, решена да сложи край на неприятният разговор. Ловеше погледа му и напразно търсеше възхищението от първият път. Доскоро бе във въобръжението му. Не разпиляваше дните си, търсеше всичко, до което може да достигне. Обичаше живота и кой е виновен, че е изпратила мъжа си надалеч да печели? Животът й е сега, не след години.
Кръстьо бе разсеян. Не отвръщаше на погледа й. Дори не бе сигурен, дали да остане или... Леката закачка с класната пред другите изгуби нтереса му. Беше му досадно. Не искаше да се крие, да се пита, редно ли е, макар забраната да превръщаше срещите им в досадно задължение. Не искаше да зависи от нея, да го следи за всяка дума и жест. Само още една година и ще е свободен. Ще потърпи. Ще завърши. Всичко щеше да е по-просто и леко, ако Дарина не се бе появила в града му.
Тя бе за малко в бара на хотела с приятелките си. А той до класната си. Тя не помръдна от него през цялата вечер. Дори не можеше да погледа момичетата, с които излизаше понякога. Ловеше притеснените погледи на учителите си, но се свиваше на стола си, заграден от учителката си. Още е малък, не ги разбира тези неща.
Едно момиче в червена рокля, дори го покани, а той не стана събирайки смелост за Дарина. Отивайки за напитки, класната го изпусна и той застана като насън пред Дарина. Бяха пуснали нещо бавно. В очакване не смееше да вдигне поглед, но тя му отказа. Деликатно се усмихна и към протегнатата му ръка сложи ръката на момичето в червено. Изтанцува докрай изтръпнал от реакцията на Бонка. Но тя се зарадва. С това отместваше подозренията на всички от себе си.
Кръстьо не се разбираше напълно. Още по-малко разбираше жените. Слушаше дърдоренето на това до скоро красиво момиче, преди да заговори. Обсъждаше всички, одумваше ги. Беше неподправено щастлива и с това злорада. От това че завършва и е голяма, или че може спокойно да назове нещата с истинските им имена? Стремежът й да се убеди, че е пораснала, я караше да говори без да спре. Кръстьо не забелязваше хапливите й реплики, питаше се и той ли ще е същият след година.
... Кръстьо се облягаше на стената и мислеше за Дарина. Замислената от преди вечер бе провалена. Болката по нещо пропуснато свиваше сърцето му. Плашеше се от самия себе си. Не знаеше как ще постъпи. Не беше сантиментален, нито дори чувствителен, рано възмъжал, рано се научи да задоволява желанията си. Лекото докосване до Дарина го държеше нажежен. Не спираше да мисли за нея.
Той притвори очи, изморен от вечерта. Над него Бонка, погрешно разбрала тъгата му, разпиляваше косите си. Събличаше бавно блузата, все още несигурна. Кръстьо се унасяше в сън, от изпитото, от вълнението, от първата тъга и нежност. Но се забавляваше да наблюдава жената отсреща зад леко присвитите си ресници. Тя все още неуверена в него, се бавеше с последните копчета. Срамът го сграбчи отведнъж, отпусна го и се усети без сили, но някъде назад във вечерта, знаеше че е сгрешил. Не беше достатъчно силен. Слаб да откаже. Не обичаше да отстъпва, но така се случи. Все още е ученик, нека друг поеме отговорността за него.
До тази вечер всичко бе ясно и просто. Но се появи Дарина. Тя идваше в съзнанието му, неканена, влизаше в мислите му, караше го да я мрази и желае, избягваше я в коридорите на училището и тръпнеше да я срещне. Но тя не го погледна. Не му даде знак. А той от едната крайност в другата, готов да я наскърби, да я унижи, да я извади от спокойствието й и да й покаже, че е там, че съществува, бе готов на всичко. Без да се замисли, без да се обърне назад. Тя му се подиграваше, с безразличието си, дори нахално не отместваше поглед от тялото й, инстиктивно криейки страсттта си. Но нищо не помогна. Обичаше я и я мразеше. Повече я мразеше. Мъжът в него бе по-силен. Тя беше жената, която го отблъсна.
Другата го докосваше с ръка, галеше го по корема и се плъзна нагоре към брадичката му. Устните му трепереха от гняв и погнуса, от мъка и любов. Неволно отвори оччи, неволно каза името й. Другата се присви като котка готова да драска, но продължи с ласките си. Той се отпусна и забрави, че е там.
С качването в стаята, не бе помислил да се изкъпе, нито да направи обстановката по-приятна. Фасове имаше навсякъде и затвореният прозорец бе далечен. Вместо това от банята лъхаше на влага. Бонка го желаеше, не той. Да се справя сама, сама да търси романтика. Остави се на физическото удоволствие, подтиснал тъгата си към Дарина. Алкохолът също свърши работа. Направи го безчувствен, лек и отнесен, далеч от истинските си желания. Бонка го завладя и той забрави.

Там някъде в тъмното фоайе беше Дарина. Защо мисли за нея? Не може ли поне за малко да я забрави. В този час мразеше и себе си с цялата си необуздана млада страст. Да беше момиче на неговата възраст, но тя бе голяма. Беше се влюбил в жена. Привличаше го с уравновесеният си характер, омайваше се от присъствието й. Не само разликата в годините ги раздялаше, а още нещо, което не бе открил. Държеше го на разстояние от себе си и това бе пагубно за него. Влюби се без да знае защо. Отведнъж, първият път, когато я видя. Не беше влюбен в жената, беше влюбен в човека. Извън живота му, тя влезе с пълна сила. А другите момичета го харесваха и той с гордостта на пренебрегнат мъж премина през всички етапи на обидата, огорчението и срама. Поне един поглед да му беше подарила, с което да заспива и да се събужда сутрин. Караше го да страда за първи път. За първи път разбираше болката. Без да се замисля си отмъсти, и на двамата, хвана се на бас, че ще е негова. Ще я има. Пред приятелите си се закле, че ще е така. Някой ден, ще я има. Някой ден...

...Утрото настъпи без покана. Сънят ги отбягваше. Бонка измести с присъствието си за малко нея, но предчувствието за отлетялата несбъдната романтика на вечерта, се връщаше в уморената глава на Кръстьо. Неутоленото желание изтръгваше съня от очите му. До него Бонка се бе свила на кълбо и изглеждаше малка. Кръстьо лежеше отвит. Зъзнеше от утренният хлад, но топлината на одеялото щеше да му причини само болка, напомняйки за безвъзвратно отлетялата мечта, загнездена дълбоко в съзнанието му. Сигурно и Динко зъзнеше някъде навън, отстъпил стаята си за тях двамата. Не му беше за първи път. Той защо го правеше? Колко нощи още ще го прави?.
Близостта с жената до него не остави спомен. Преживяното удоволствие отлетя, дори го отблъсна. Не се противеше на ласките, поддаваше се на инстинкта. Нещо не му достигна. Ласка, дума, смях? Не му достигаше Дарина. Главата му бе празна, сърцето чуждо. Сви се не от студа на утрото, зъзнеше от любов. Стремеше се към нея, искаше я. И ето една друга сутрин се появи в съзнанието му, сутрин изпълнена със сладкото усещане, че винаги ще посрещат деня. Заедно.
....
През цялата нощ ръмеше. На сутринта заваля истински дъжд. Сива светлина се промъкваше през дебелите пердета и от нея предметите в стаята на хижата придобиваха зловещо очертание. Трудно му бе да заспи. И още по-трудно да се преструва на заспал. Разговорът от съседната стая накрая бе стихнал, преминаващ през тънките стени, правещ вълнението на обитателите й достояние за всички. Без да искат се запознаха с тях, така през стената. От там не секваше музика, смях, чуваха се неприлични вицове, а по гласовете започнаха да ги различават. Те цяла нощ се канеха да отидат на дискотека, но в ситния дъжд петте километра до Боровец им изглеждаха прекалено далеч. Имаха след това и гости, дошли с автомобил, паркиран пред прозореца им. Не останаха дълго. Бързаха за първата си смяна някъде в града и от прозореца направо се качиха в колата си. Минаха през дърветата на полянката с проснато пране. От малките капчици през нощта намериха само бледи следи от гуми оставени в есенната трева и поомачканото пране.
Бяха дошли предния ден. На поход. Или на хижа. Или само да се разходят. Според времето. Хижата не бе нова, но добре устроена с всичко необходимо. От прозорците й се откриваше гледка към селата Радоил и Койнаре. Към тях пътят се губеше сред високите отсечени хълмове на Рила и тук-там стърчащите дървета подсилваха впечатлението за пропаст, разстилаща се безнадежно под тях. Хижата бе на слънчева поляна горе наоткрито, но нямаше слънце. Валеше. Бавно и ситно. Колкото да ги задържи по стаите им, свили се с одеялата и разказвайки разни неща. Често ходеха на екскурзии с родителите си, с учителите, сами. Познаваха пътеките, местата, селата. Знаеха интересни истории и разказваха. Дори за случката вчера на автогарата. За-малко да не се качат на автобуса. Щяха да оставят Кръстьо и Дарина сами. Следващият бе вечерта, няма начин да ги последват. Дарина се бе разтревожила, да не останат сами, щяха да слязат на следващата спирка, разбира се. А Кръстьо преглътна разочарованието си да са сами. Ето я класната му. Не сваля поглед от него и от другите. Да не настинат, да са добре. Понякога прекалява. Сгряваше го мисълта, че Дарина можеше да не отстъпи, ако другите не бяха дошли. Детинското съмнение в него се бореше с желанието на мъжа. И ето някак случайно, неочаквано за него с класната му станаха любовници. В една от хижите. В един от походите. На една екскурзия. Имаше ли значение. Мразеше се затова. Не бе достатъчно чист за Дарина.
Класната бе повече от класна. Винаги ги защитаваше. Най-много него. Ласкателствата бяха прекалени, но какво от това, щом родителите им ги приемаха. Тя им даде важен урок, да вярват на думите, не на истините скрити в тях. И от това се чувстваха ненаказани, неразбрали собствените си малки грешки. Вярваха й безприкословно. Така казваха родителите. Тя им даваше самочуствието и стойността, от която имаха нужда, без подплънки. Приемаха лакателствата, не носеха критика и ниски бележки. От това страдаха само другите учители.
В тази сутрин, той видя пробуждането й. Бе го очаквал цяла вечност. Тя го погледна и той остана в очите й, защитен от всичките грешки на света.
...
(следва)