автор: Izabella

Тъмносиньо и мокро е последното усещане преди да изчезнеш в наситената тъмнина.
И студено е и настръхнало, и бодливо е тръгването ти, което се увива бавно и мъчително като ледена жица впиваща се …
И ме боли от стъпките, които ме отдалечават от теб, от моите стъпки ме боли и от мислите ми. И колкото по-далече съм, толкова по-силно е гърчещото безпомощно пулсиране на липсващата луна, на изчезналите нейде звезди.
И ме боли прозорецът ми, като увиснало в мрака тъжно крило на домът ни - нашият дом, болящ… Иска ми се да затворя очи и да спре да боли, но не се получава. Болят ме ръцете, пръстите ме болят за дланите ти. Кожата ми ме боли, за уханието ти. Боли ме гардеробът - топъл от тялото ти, от мирисът на теб, от отпечатъците на дишането ти. И стаята ми ме боли. Изгаря ме всяка мисъл, всяко сетиво и ми идва да потъна в дълга анестезия, но знам - и след нея ще трябва да се събудя. И сънят ме боли, боли ме, че пак ще те търся там, и безсъниците ми ме болят. Боли ме формата на чаршафите, които ще попивам дълго, ще разнищвам бавно, ще изпирам напук и пак ще ме боли от тях, от теб ще ме боли. Боли ме от денят ми, и от нощта ми ме боли, в която ще те има и ще те няма.
Тъмносиньо и мокро е гладното ми съзнание от липсите ти.
Все по-тъмно и по-синьо ме боли светът ми без теб, с теб, без теб пак с теб…
Не от живеенето ме боли, от умирането ме боли. Не отвън, а отвътре - остъргва като ръждиви вените ми, разрязва надлъжно вините ми, но не изтича нищо, защото ме няма. Няма ме без теб, с теб, без теб, без теб…