автор: radi_radev19441944

гротески


На Димитър Г с поздрави

До гуша ми дойде от бедни роднини. Кой мине замине – все врънка за пари. Като почнеш с онова момче от Сиатъл – Бил Гейтс; омръзнали му компютрите и възнамерявал да отвори бира-скара в Кирпич-маала; та значи: „Дай, бай Раде, някой лев”, после шейха на Катар – Амир Шейх Хамад бин Халифа ал Тани използва намалението, че се падал девети братовчед на седемнадесетата ми съпруга; имал голямо желание да построи свинеферма край новостроящата се джамия в центъра на Доха и свършиш с онези двамата ми баджанаци Рем Вяхирев и Роман Абрамович – работещи по някакви хуманитарни проекти – вероятно във връзка с откриването на изтрезвителен комплекс в центъра на платото Советское в Антарктида или нос Челюскин – северната част на полуостров Таймир.
Едвам се отървавам и те ти насреща налетя Клаудия Шифър и ме хваща в крачка. „Ще прекарам – казва – една нощ с тебе, ако спонсорираш новата продукция на Бояна филм, където аз играя главната роля”.
Майко мила, то само това ми липсва; малко са ми моите двадесетина съпруги!
„ Какво, какво – зверя се аз съвсем шашардисан – каква е тая нова продукция?”
„ Касае се за любовен трилър за деца и възрастни; сценарият е изграден на базата на съперничеството на двама принцове от Столипиново, претендиращи за ръката на принцесата на Катуница, но строгият цар иска да им реже главите, щото не могат да развалят магията. Гьолът е пълен с жаби и човек не успява да се ориентира коя от тях е истинската, та се налага да целува всички наред.”
„ Момент, момент! И ти ли си принцесата?”
„ Ц. Магията не ме хвана, защото не съм от царска фамилия. Не бих могла да се въплътя в жаба, поради което преотстъпих тази възможност на колежката Глория, та за сега ми е възложена ролята на баба Яга.”
„ Така, така, явно тази роля е подходяща. И кой ще бъде звездочелият юнак?”
„ Как кой – естествено Мамалев. Не бих рискувала репутацията си без партньорството на супермен от ранга на Мамалев. Всъщност, не е кой знае каква сума. Някъде към стотина милиона оправят работата”.
„ Какви стотина милиона? Турски лири ли?”
„ Естествено, че не. Касае се за евро – възрази скромно девойчето - ах ти непослушко такъв; много евтино искаш да се измъкнеш! А аз – глупачката -залагам моминската си чест. Добре де, успя да ме кандърдисаш; ще дойда тази вечер в стаята ти”.
Олеле, Боже, сега я втасахме! Баба Яга залагала моминската си чест. Ако не бяха тези няколко стотин журналисти и любители на автографи, дето се навъртат непрекъснато наоколо, щях да хукна да бягам при все цялото ми монаршеско достойнство, но какво ще кажат хората:
„ Гледай го този левак – коджа пенсионер – скрънзосва се за някакви си стотина милиона; язък му за мурафетите.”
Както и да е, преглътнах омерзението и подписах чека. Канех се с тези пари да си купя едно малко парцелче на Марс – десетина квадратни километра - с изглед към Маре Еритреум, да си построя там виличка и да ходя през уикендите за риба; много кълвяло – вика Ванката Иванов; също така канех се да закупя от Манчестер Юнайтед футболната звезда Бербатов за деветка на Локото; момчето гори от желание да дойде в Локото, но онези изедници не го пускат; та явно ще се наложи да осъществя по-късно проектите си с любезното съдействие на госпожа Масларова.
На всичко отгоре българското правителство настоява да финансирам държавата под коварния предлог, че на прадядо ми, на прачичото, на балдъзата старото гадже било от Конювица.
„Надяваме се, че като извънредно издигнат човек, ще ни разбереш правилно – пояснява премиерът – кризата се задълбочава, което ни поставя в неблагоприятна ситуация, но въпреки всичко няма да са нужни повече от половин милиард”.
„ Половин милиард? И какво ще получа насреща? – информирам се аз сразен окончателно. Тези момчета явно мислят, че аз милиардите с лопата ги рина.
„ Ще ти предоставим за безвъзмездно ползване астероида Ганимед или, ако предпочиташ придънната зона на Марианската падина – отговаря министърът на финансите - договорът е парафиран от председателя на министерския съвет”.
„ И какво ще я правя тази Марианска падина, калкани ли ще развъждам по дъното?”
„ Може да сееш картофи или тютюн” – отговаря любезно земеделският министър.
„ Ми то тогава ми дайте Еверест или Хиндокуш, щото съм чувал, че картофите и тютюнът виреят по-добре по баирите”.
„ Имаш право – намесва се компетентно Джевджет Чакъров – Но Еверест и Хиндокуш не можем да ти дадем заради туристическата експанзия. Бихме ти препоръчали Олимп монс на Марс - най-високата планина в цялата слънчева система. Преотстъпваме ти я на концесия с минимален наем”.
„ Разгеле, тъкмо за това си мечтаех - възрадвам се аз. - Значи ще мога да ходя от морето направо на планината на лов за диви прасета, дето ровят из картофените ниви и да ядосвам активистите от дружество Зелени балкани”.
Както и да е, няма мърдане; прежалих ги тези половин милиард.
Но най-голям проблем ми създаде приятелят ми от детинство доктор Г- бизнесмен, поет и любимец на нежния пол. Неговата инвестиция ми се видя съвсем безнадеждна. Още от малък той си падаше по фокусите – все ме биеше на джамени, а като играехме карти все вадеше от някъде по пет шест туза, после започна да ми отмъква гаджетата; известно време колекционираше стари автомобили и ракети земя - въздух, накрая – вече коджа доктор - нещо му прещрака съчмата и рече:
„До тук беше. Аз съм човек на изкуството и отсега нататък ще си организирам собствен цирк”.
Иди, че го разубеждавай, не взема от дума. Хоби му било, на сърце му било, обичал да се занимава с дресировка на поети, девственици и колорадски бръмбари. Обичал цирковото изкуство и разпивките на лунна светлина.
„Дай – казва - някой и друг милион, после може и да те взема за съдружник в цирка. Може и за портиер”.
„ Абе човек, ти имаш ли акъл! Те ти милионите, ама все ми се чини, че ще ги зяносаш с тоя цирк. Хората си имат достатъчно други циркове.”
„ Виж сега – обяснява той въодушевено – изготвил съм надежден проект за реализацията, освен това имам скрит коз, но не ми се вземат пари по ФАР и САПАРД; онези ще ме карат после да ги връщам. Та, значи, предприятието е абсолютно сигурно. Нямам намерение да разчитам само на старите циркаджилъци: смъртни скокове в банята, обяздване на прасета, рязане на глави, дресировка на зверове, земноводни и насекоми. Още Хашек едно време е установил, че тази работа е безперспективна. Моят коронен номер се състои в кучето.”
„ Как куче, какво куче?” – облещвам се аз – Да не би да е някаква специална порода?”
„ Ами, ами – специална порода! – подхилква се доктор Г – Нищо подобно; най-обикновен помияр си е. От онези, дето припикават по стълбището и лаят без причина.”
„ Но за какво ти е?”
„ С него ядосвам съседите, защото ми е писнало от техните елитни породи. Представяш ли си – един кръстил кучето си Сталин, друг Пиночет, пък на комшийката от горе кучката е Афродита. Накрая на таванския етаж се появи един перко – драска някакви стихове по сайтовете – кръстил кучето си Хулио Кортасар. Е те това вече не можах да понеса. Те това ме изкара от равновесие. Получих разстройство от погнуса и извадих на предна линия моя Убуку. Сега той респектира всички с джафкането си.
„ Какво, какво - Убуку ли? Да не би да имаш предвид Набуко?”
„ Никакъв Набуко. Той си е обикновен Убуку.”
„ Ами той не хапе ли този твой Убуку?”
„Никак даже. Голяма гюрултия вдига, но не хапе. Един съвсем дребен мъник; дори не му слагам намордник. Особено ожесточено лае, когато в небето се появят щъркели. Отначало не разбирах защо; уж няма нищо общо със земноводните, но накрая ми се изясни.”
„ И това ли е, което ядосва съседите?”
„ Не само това; те свикнаха с джафкането, но на всичко отгоре той се включва активно в кучешките мероприятия: годежи, сватби, разбира се, само като свидетел, защото другите песове не го допускат до възлюбената кучка. Понякога успява да открадне някой кокал от друго куче. Освен това има и бълхи. Съседката от горе изпада в ужас, когато моят Убуку се приближи до нейната Афродита и започне да души нещо отзад.”
„ Всичко ми е ясно, само не разбирам какво общо има това с цирка.”
„ Тъкмо в този елемент се състои цялата изключителност на събитието - обяснява проникновено доктор Г – Въпреки всичко, Убуку не е какво да е куче. Той е явление в културния живот. Той е поет – ето защо лае, когато горе минат щъркели; дразни го конкуренцията. Но аз, слушайки изпълненията на някои мои колеги, ги сравнявам с тези на Убуку. И съгласно последните модни тенденции, не намирам съществена разлика. Поради което възнамерявам да го пусна в цирка да рецитира стихове. Схващаш ли?”

Р