автор: gorski

Центробежните сили на прехода към пазарна икономика изхвърлиха професора извън университета.
Все още зашеметен и уплашен, Никола Владовски, се озова зад една сергия на Руския пазар. Отляво Мустафата продаваше боя и връзки за обувки, отдясно Гюро Черния предлагаше евтини турски сапуни, прах за пране и всичко необходимо за телесната хигиена. Срещу професора някаква дебелана беше окачила на въже чорапи, сутиени, гащи, пижами… Между редиците на сергиите – два метра рядка кал, в която стърчаха тук и там базалтови плочки за стъпване.
Професорът нямаше начален капитал и икономически знания. Самата сергия му беше подарена от познат арменец, негов бивш студент, на когото беше писал тройка по милост и който сега беше получил реституирано магазинче. Сергийката, пазарджишко производство, беше пред разпадане, но нали на харизано магаре… как беше… зъбите ли, ушите ли… се не гледат. Народна мъдрост. Начинаещият търговец и бъдещ… кой знае… бизнесмен… събра в един кашон вехтории от тавана и мазето, избърса ги от праха с реставраторско вълнение и ги закара с автобуса до последната спирка, а оттам до пазара ги носеше ту на рамо, ту на гръб, а по едно време и на глава.
И ето сега любопитните зяпачи и евентуални – дай Боже – купувачи се спират пред овехтелия тезгях и разглеждат стоката. Обущарски инструменти и материали от дядо Никола, изкусния майстор на обувки по поръчка: замби, чукове, ножове за рязане на гъон, дървени калъпи, дървени клечки, пирончета, налчета, пили, конопени конци и топки восък, гумени токчета дамски, гумени токове мъжки… Асортимент! След тях пчеларските такъми, останали от баба му: пушилка, хранилка, мрежа за предпазване на лицето… Следваха катинарчета, ключета, френски ключ, велосипеден звънец, спици, помпа. Но най-лично място заемаше фотоапаратът „Кодак”, за който липсваха обаче филмите формат девет на единайсет… И жалко! Защото иначе щеше да се продаде много по-лесно, според новака в търговията. Фотоапаратът беше трофей от Първата световна война, единственото нещо, донесено от измършавелия войник от фронта при Добро поле. Е, ако не се смятат двата кръста за храброст и строшената челюст. На всички по-сетнешни снимки на дядото личеше ямичка на дясната буза.
Първия ден професорът не продаде нищо. Мустафата, който пласира цял кашон гъбички за лъскане на обувки, го успокояваше:
- Няма да се притесняваш, комшу. Началото е трудно. Още не те знаят тия галфони. Я глей ква антикварна стока! Охо! Такива джунджурии няма даже в музея.
А Гюро Черния, докато плюнчеше пръсти и броеше оборота, го захапа:
- Къде си тръгнал с тия вехтории и ти, да го… (нецензурна думичка, глагол от стар славянски произход).
Следващите дни се продадоха една пиличка, едно катинарче и топка восък. Професор Владовски усети вълнуващото шумолене на инфлационните банкноти в джоба на стария си балтон. „Има някаква надежда” – помисли си той и прибра стоката в шкафа на сергията, заключи я с нов китайски катинар и бавно тръгна към последната спирка. Боляха го краката, защото цял ден стоя прав, нямаше си все още столче.
На петия ден донесе и ордените за храброст от Добро поле, макар че дълго се колебаеше. „Родова памет все пак, поколенията е добре да знаят…Какво пък толкоз? И други са продавали дядовите си ордени, без да им мигне окото – утешаваше се бъдещият пенсионер. – Сега времената не са романтични. Трябва да гледаме по-практично на реликвите.” И до вечерта ги продаде на един, който се представи за колекционер, но приличаше на мошеник.
На седмия ден намери сергията разбита. Кашона го нямаше. Обръщаше въпросително глава ту към Мустафата, ту към Гюро Черния, но те вдигаха рамене и го гледаха с искрено съжаление. Гюро изрече нещо по адрес на китайските катинари и завърши пак с онази старославянска дума. А дебеланата със сутиените подвикна на окрадения си колега да иде веднага в полицията, щото и на нея й били разбивали сергията, но после хванали крадците, наркоманчета. И той я послуша. Как беше онази поговорка – не питай старило, ами питай патило. Мъдър е нашият народ. Мъдър и трудолюбив. И умее да оцелява.
В полицията, след дълго чакане, го прие младо намръщено офицерче. Изслуша го с внимание и му подаде лист и химикалка:
- Опишете всичко и се подпишете. Трите имена, адрес, телефон. Само че не се надявайте много. Потънали сме до гуша в работа. Не сте само вие.
- Няма ли да дойдете, да огледате, да вземете отпечатъци? – умоляващо попита продавачът на сергия от Руския пазар.
- Господине, вие сте чели прекалено много криминални романи – присмехулно го изгледа полицаят и му посочи с поглед вратата.
На другата сутрин, вече по навик и с известна надежда, тъй като видя по една телевизия как залавят джебчийки, професор Владовски пак отиде на пазара. Сергията я нямаше. Някой беше отмъкнал и нея. Той огледа съседите, преглътна буцата в гърлото си и изруга като хамалин с научената от Гюро нецензурна дума. Хареса му, та я повтори още два пъти.