автор: razlichen

Първи курс, първи семестър в МЕИ-то. Започва нещо ново, желано, очаквано. Заедно с амбицията и възможността да уча дойде и нещо което просто не е било в мислите ми последните месеци. Наоколо са новите лица, новите срещи, новите характери – новите колеги.
В първи курс няма специални дисциплини и лекциите бяха основно в зала 212 на електрофакултета. Заедно се събирахме двете специалности “Радиотехника” и “Съобщителнатехника”. Скоро започнаха да се оформят групички и компании. Много от групите бяха по интереси - тези които имаха по четливи почерци и по педантично посещаваха лекциите се прежалваха и водеха записки в два или три екземпляра с индиго (тогава нямаше друга технология). Копията на записките се ползваха от не много старателните. Аз също съм правил по този начин записки, никога не съм отказвал, но почеркът ми е кошмарен и понякога аз самия трудно си го разчитах.
Така започнаха първите дни. Постепенно се окопитихме и възприели новата обстановка започнахме да вдигаме поглед и да се вглеждаме в лицата около нас. Срещат се погледи, повечето преминават един през друг с безразличие. И в един миг забелязваш, че някой те търси, следи с интерес, подканя те. На следващата лекция забелязваш, че до колежката има свободно място, а залата е пълна. И когато погледите ни се срещат за пореден път, тръгваш, вдигаш десетина човека, за да стигнеш до празната банка. ”Запазих ти място, здравей, аз съм Илина”. Протяга ми ръка за поздрав високо, със сламено руси коси и чаровна усмивка момиче.
Това е началото на тази история. Аз бях специалност ”Радиотехника”, а Илина “Съобщителна техника”. Срещахме се само по време на общите лекции, два или три пъти седмично. Никой от нас не каза ”Днес аз ще се икономисам, моля те пиши с индиго заради мен”. Беше ми приятно когато бях до нея, мисля че и тя изпитваше същите чувства.Но не бяхме сами, около нас беше глъчката на залата.
Сега когато се ровя в спомените си, за да опиша всичко това, се питам толкова ли плах съм бил, та не се реших за това време, около месец, да я поканя на среща. Но нищо не може да се върне назад. Ние сме заедно на лекциите, усмихнати, един до друг.
Наближава сесията. И изведнъж ”Не мога да се справя с математиката. Може ли да дойдеш у нас, за да ми помогнеш”. Как да откажа, та нали това е повод да сме сами. На другия ден, около девет и половина, както се уговорихме съм в квартирата и, жилище в приземния етаж на къща. По няколко стъпала надолу се слиза в малко салонче, двете врати към другите стаи бяха затворени.
Илина ме посрещна усмихната с неповторимия си чар, с който ме плени от първата ни среща. ”Не е ли по добре да направя кафе, аз съм още сънена”. Съгласих се. Тя влезе в една от стаите, вероятно там бе кухнята, и затвори вратата зад себе си. Усещах как сърцето ми хлопа, едва се сдържах на едно място. Захвърлям учебниците и да става каквото ще, точно сега трябва да кажа какво мисля. Как очаквам да я видя, как я търся с поглед в залата, как ми е радостно, когато е до мен... Само след миг вратата ще се отвори.
Проскъцване на брава, отваря се входната врата, по стъпалата слиза мъж, на около двайсет и пет години (аз самият бях на деветнайсет). Гледаме се втренчено. ”Добър ден”.Поздравявам, каквото и да е, аз съм гостенин в този дом. Гледа ме се и мълчим. Вратата на кухнята се отваря и Илина се появява на прага с таблата с кафетата.
”Да ти представя съпруга си.” Тези думи са към мен. Не успях да видя лицето и, с усмивка ли го каза или бе сериозна. Всичко потъна в мъгла. Не помня нищо, какво съм и обяснявал по математика, какво сме говорили. Чувствах само горчивината на кафето, толкова горчиво, че едва го преглътнах.
На следващия ден мястото до мен остана празно. Илина не се появи повече на лекциите. Отмина и изпитната сесия. Започна новият семестър - но мястото до мен бе празно.
В нашата група една колежка правеше отчаяни опити да привлече вниманието ми. Не я отбягвах, но дори и когато бяхме в една компания се отнасях към нея с безразличие. Изведнъж, останали случайно сами, тя връхлетя срещу мен с крясъци “Мръсник, как можа, ще те убия, мръсник.”Гледам я учудено и недоумявам какво се е случило. Тя крещи ”Мръсник, ще те убия, не знаеш ли, че Илина е бременна, как можа.” Вдигнах безразлично рамене и я подминах, оставих я да крещи. Следващите дни чувах шушукане зад гърба си, как съм я изоставил и Илина отчаяна, е зарязала следването и се е върнала в Стара Загора. Скоро всичко утихна, но с Илина не се срещнах до дипломирането си.
Минаха години, много години. Завода където работех имаше цех извън града и отивахме на работа със служебен автобус. Няколко пъти местиха спирките и в един момент решиха автобуса да тръгва от центъра точно пред пощата. Една сутрин, докато чаках автобуса заедно с други колеги, подтичвайки, край мен премина руса жена. ”Илина” успях да извикам след нея. Без да спира, тя се обърна към мен, кимна някак гузно, направи жест “Закъснявам” и влезе в пощата. Не бяхме се виждали двайсет и три години. В съзнанието ми изплуваха спомени от миговете когато бяхме заедно, именно тези мигове, а не горчилката от неприятната среща в квартирата ,за която не съм търсил и очаквал обяснение от нея.
Отново се видяхме след около месец, бързайки за работа. Говорихме само няколко минути. Усмихваше се, но това не бе същата усмивка която помнех. Годините бяха оставили следи по лицето и (вероятно и с мен е същото), гласът и звучеше угрижено.
Минаха месеци. Това което е било между нас, явно е останало в съзнанието ми, щом и до днес си спомням подробностите, а дали това е така и за нея. Иска ми се да се срещнем, да си поговорим.Намерих от телефонния указател адреса и телефона и, но не посмях да и се обадя. Не зная кой ще отговори и дори тя да вдигне телефонна, как да започна разговор. Потърсих я в пощата. Срещнахме се в коридора. Заговорих на технически теми , за телефони. С гръб подпрян на стената, едва стоях прав, гласът ми трепереше, стуваше ми се, че ще припадна. Илина ме гледаше изпитателно, отговаряше кратко на въпросите ми, обясни ми как да намеря библиотеката на БТК, какви книги да прочета. Гласът ми се разтрепера по силно.”Какво ти е, да не си болен”. След дълга пауза, промълви ”Ние с тебе се разминахме”. Отново пауза и заговори за двете си деца, за сина си, че е притеснена за по малката си дъщеря, която иска да замине за чужбина.
След време, когато започнаха промените в БТК, са я преместили в отдела за работа с клиенти. Там се видяхме за последен път. Наблюдавах я докато чаках на опашката.Сребърните кичури явно си личаха в русата и коса, лицето и посърнало от грижи, от чара и няма и следа (минали са повече от трийсет години).Погледите ни се срещат няколко пъти, никаква реакция. Посреща ме като всеки друг клиент. Излизам. Това е краят. Останали са само спомените.