автор: Moby

- Цялата абстрактност, лъхаща от разговорите ни в реално време ме убива.
Нямаме време, нямаме възможност, никога не е нито времето, нито мястото... за нищо

Предполагам, че така е по – добре, защото е мъчително, нали идеята е да сме мазохисти...

Не мога нито да ям, нито да спя, нито да мисля.
Не знам ти откога го усещаш, но аз го почувствах в момента, в който изчезна.
Усетих, че ще е отвратително!
Че ще успея да запълня празнините само ако престана да чувствам и мисля.
Потърсих тълпа стари другари по маса и си махнах главата страшно.
Не помня откога не бях постъпвала така изродски със себе си. И пак не помогна, по дяволите!
Преди време, постъпих странно със живота си, вярвайки, че ще имам силата и мъдростта да живея без любов...
Дългото търсене на правилния човек и дългото непоявяване на такъв, ме доведоха до единствения изход – да се спра на някой, който е достатъчно зрял, за да иска да има дете и да може да се грижи поне за себе си...защото имаше много, които с извинение, не можеха да си избършат задника!
Сметнах, че е крайно време да стана майка, да се грижа за някого... и най – вече, исках да мога да дам на детето си, всичката тази неизползваема любов, която нося в себе си...
Можех просто да създам съществото, за което мечтаех, след което да се откъсна от брачната институция, обвързваща хорските души и да продължа по пътя си, сама с детето си...
Така нямаше да има наранени, нямаше да има нужда от скучни разговори пред телевизора...
Само съществуването на детето ми ме изважда от мъртвото течение на бушуващият океан, в който плувам...
А търсех нещо толкова малко, толкова просто – някой, с когото да мога да ГОВОРЯ!
Някой, който да разбира, някой който да чувства, някой който да ВИЖДА И ЧУВА!
Толкова път изминаваме съвсем сами, заблуждавайки си, че до себе си имаме някого.
Лутаме се из улици без изход и ги наричаме свой дом.
Блъскаме се в страха си и надеждите си и времето, лека по – лека, започва да придобива грешни измерения.
Искаме да крещим с всичка сила, а най - безропотно продължаваме да си мълчим.
Най - ужасяващият страх е този от неизвестното. Пазиш се да не чуеш онзи вътрешен глас, който те кара да се отдалечиш от градената с години атмосфера на примирение...
Знаеш ли, че можем да накараме Земята да спре да се върти, реките да пресъхнат и да остане единствено чувството, усещането че макар и за кратко, си се докоснал до безкрайността.
Едно докосване с ръка, един поглед и една усмивка могат да ти дадат толкова много, че да запълниш голяма част от зеещите дупки на душата си... Страхувам се от твоя страх...
Искаше ли да разбера нещо конкретно, покрай историята за 40-годишните, чиито живот едва ли не приключва, с навършването на тази фрапираща цифра години...
Да разбирам, че вече си полуумрял, така ли???
Да осъзная, че аз мога да се давя в океана на собствената си слабост, колкото си искам, но ти вече си надминал това, надживял си го, така да се каже... Решил си да търсиш силата, придобивайки умението да устояваш на бурите и ветровете като дърво в гората...
Решил си, че е време да пуснеш стабилни корени, да се пребориш с всякакви изкушения и да не отдаваш значение на маловажни факти, като този, че искам да гледам в очите ти цяла нощ, без да говоря. Да, това би било част от безкрайността, това би била най – силната форма на човешка близост, може би даже границата с човешкото, малко се размива.
Не зная дали някога си изпитвал нещо подобно, не зная дали искаш да се освободиш от оковите си..
Не знам къде смяташ, че трябва да отидеш, за да се случи това.
То е много близо, просто трябва да затвориш очи и да почувстваш...
В момента, в който оставиш реките от догми, предразсъдъци и бариери зад себе си, ще намериш голяма част от смятаното за безвъзвратно изгубено. Остаряваме, когато престанем да вярваме, че може да ни се случи нещо хубаво.
Остаряваме, когато се сковем, когато зациклим из кръговрата на неосъществените си мечти, страха от последствията и удобствата на утъпканото ежедневие.
Струва ти се толкова далечно, толкова пълно със съмнения...
Имаш нужда от доказателство..
Просто затвори очите си и чуй това , което ще ти каже онзи вътре в теб, който си заглушавал така дълго....
Понякога се налага да затвориш очите си, за да видиш...
Да заглушиш пристъпите си на съвест, за да чуеш ударите на горкото си сърце, което на моменти сякаш иска да изскочи и да те убие, за това което му причиняваш ...
Не искам да ям, не искам да спя, не искам да усещам гадната сила на неизбежността, на неосъществимостта... можеш ли да опиташ да не ми я показваш.
Сънувах те...
Явно фантазията ми работи доста силно.
Бях някак си потънала в теб, беше доста странно.
Събудих се и с пияната си глава не осъзнах веднага какво се случва.
През целия ден те усещах до себе си...въпреки че никога не си бил там, а и най – вероятно, няма да бъдеш...
Да посипя ли главата си с пепел, да се самобичувам ли, да се изповядам ли....
Ще се престрашиш ли да плуваш с мен...
Защо не ме е страх да споделя всичко това с теб?
Луда ли съм?

- Спомена ми, че имам нужда от терапия и то сериозна...
знам, че съм затънал....
знам, че трябва да се измъкна, но все още не съм стигнал до конкретното действие или постъпка, които да ми покажат, че съм на прав път...
По-скоро усещам, отколкото разбирам какво те мъчи....т.е почти няма значение какво, след като те измъчва и те кара да се луташ в почти кошмарна главоблъсканица опасана с човеци и техните души...
Отдавна не съм прегръщал някого толкова тихо, толкова дълбоко...
Историята с 40-годишните вероятно е такава, която да ни държи нащрек, да не ни позволява да заспиваме и да се отпускаме...
това е по-скоро притча отколкото нещо друго...
може би това е времето, когато спираш да различаваш догмите и предразсъдъците...ставаш отговорен към другите...
Най-прекрасното нещо на живота е, че имаме право на избор - мога да кажа на всичкото - майната му - и ще търся себе си независимо от всичко и всички - семейство, деца, любовници, майка , баща - да си гледат работата аз ще откривам АЗ...
но има и друг път да следвам догмите...
но има и друг път да смеся догми и майната му...
има и още доста пътища с неочакван край и много сценарии

Кое е истината и къде е пътят???

- В първия момент поисках да се разплача над думите ти, да си забия главата в клавиатурата и да изплача цялата си шибана болка, да изплача и болката си за теб!
Знаеш ли, скъпи мой приятелю, успял си много добре да предадеш истината за пътя...
Мисля, че отговорът на въпроса ти е почти открит от самия теб, въпреки че все още не го осъзнаваш...
Отговорът, който ми се струва, че си намерил за себе си, е по – скоро изборът ти.
А истинският отговор е 42, нали знаеш...
Отговорът се крие в желанието ти да бъде нащрек и в нежеланието ти да се отпуснеш и заспиш... казал си го сам, казал си го много добре.
Казал си го, визирайки мъдрост, разказана ти от някой, вероятно, мъдър човек...
Открил си логика там... и като всеки разумен индивид си последвал логиката... Важно е да бъдеш логичен, важно е и да бъдеш несломим... тогава се вижда що за човеци сме!
Когато можеш просто да махнеш с ръка и да кажеш -
„Майната ви, скапани желания, мисли, въпроси и неоткири отговори! Не ме интересувате!
На моменти, някакъв досаден глас се обажда там вътре в мен, ама майната му и на него!
Няма да го чувам, ще го заглуша веднага, ако започне да променя интензитета на проявите си...
Защото аз ще бъда този, който трябва да бъда, този който светът одобрява, този който е морален, този който е съвестен, този който милее за всичко свято!
Този, на когото животът е дал толкова много, толкова хубави моменти!
Ще живея със спомена за хубавите си мигове, няма да се боря за нови, защото тази борба е God damned hard!!!!!!... и вече не е за мен, аз съм помъдряла единица, с ерудиция, принципи и твърдост!!!
В желанието си да изживявам нови красиви мигове, започвам май да искам много от така щедрия към мен, живот...
Как ли ще се отнесе съдбата към тази моя слабост, как ли ще бъда наказан... Най – добре да не си позволявам да се отдалечавам от всичко, създадено от мен с годините.
Това е моят път и моята истина.
Изградил съм ги, борил съм се за тях.
От тук нататък, от мен се иска да ги запазя, да ги съхраня.
И с цената на всичко, това е моето призвание!
Бъркайки надълбоко в душата си се разсейвам.
Необходимо е да спра да се разсейвам, защото току виж, съм сгрешил пътя си...
Въпреки, че си задавам дълбоки въпроси, аз знам къде е моята истината и кой път ще последвам!
Ще бъда част от доброто...
Ще бъда част от тези, които когато попиташ „Как си?”, винаги са добре!!! Аз съм и ще продължавам да бъда един от тях. И наистина ще съм добре и наистина ще съм в разбирателство със себе си.
Притчата е твоята истина, приятелю мой!
И не!!! Не мисля че вече имаш право на избор. Ти си избрал!
Само не разбирам, дали ти не разбираш, че догмите не се следват!
Догмите са измислен боклук, измислен за слабите.. измислени са, за да бъдем вкарани в тях!
И не!!! Не можеш да смесиш догмите и майната му.
Защото са взаимноизключващи се понятия, действия! Актове на два противоположни пътя!
А що се отнася за пътищата с неочакван край и много сценарии, най – добре да оставим това на сценаристите и на холивудските гении!
Струва ми се, че неочакваният край не е за теб, струва ми се, че притчата е била една от предпоставките вече никога да не очакваш неочаквания край!!! Вече не смятам, че имаш нужда от терапия!

Смятам, че имаш нужда от спокойствие, от безоблачност, от сигурност, от пристан...
Приюти се в себе си, мили мой, сгуши се в топлината на чистите си помисли и се радвай на способността си да различаваш wrong or right!
Не исках, но ще ти го кажа, въпреки че си го чувал много пъти, предполагам –
Животът не се мери с броя на вдишванията, които правим , а с моментите, които спират дъха ни!!!

Това е моята истина, на която се гради моят път...