автор: oziris

Той стоеше зад бюрото, впил проницателните си сиви очи право в мен.
Опитах се да го усетя. Не можах.
– Ето че за пръв път срещна някой, чиито чувства не можеш да усетиш. Как е синчето ми? Гладно ли е?

Не разбирах нищо, затова мълчах и чаках да ми обясни.
– Още не? Няма нищо, скоро ще пробудим глада му. Знаеш ли кой съм аз? Отговаряй!
– Не знам.
– Не ти ли казаха?
– Казаха ми.
– И?
– Това е лъжа. Ти не си биологичния ми родител.
– Тогава защо дойде?
– Защото трябваше.
– Имаше нещо което не ти се връзваше, нали? Как може да си толкова различен от всички други... дори от родителите си? Защо е така – имаш ли идея? Отговаряй!
– Генетичният ми код е променен.
– От само себе си?
– Не, от някой. От човек. От... – взрях се в очите му. Непроницаеми като камък – теб!
– Да, млади сихоме... Знаеш ли какво е сихом, синко?
– Изкуствен човек, който се храни с чиста енергия.
– Да. Ти си сихом!
– Защо?
– Без увъртания, направо към същността, а? Харесваш ми.
– Защо? – повторих глухо.
– Защо не си отговориш сам? Имаш достатъчно въображение... а и си учил история. Защо обикновено хората искат да убиват други хора?
– Пари и власт.
– Огледай се наоколо – мислиш ли че ми липсват пари? – след тези думи, той натисна едно копче и лампите светнаха.
Пред погледа ми се разкри огромна зала. Хиляди компютри бяха наредени един до друг, образувайки полукръг. Едната от стените представляваше огромен екран, на който стоеше картата на света. По нея мигаха множество червени точици. Подуших въздуха – малко по-тежък от нормалния, но идеално чист и студен като в планината. Хиляди климатични инсталации работеха, за да го поддържат.
– Под земята ли сме? – запитах накрая.
– Колко си проницателен. Ти ще станеш по-добър от всичките ми деца. Да, виждам светлото ти бъдеще. Е?
– Власт. Искаш власт. Искаш целия свят.
– И как мислиш планирам да го завладея.
– Трета световна война.
– Но ядрените оръжия и атомните бомби обезсмислят всяка война, нали? В една трета световна победител няма да има. Ще има само загубил – цялото човечество?
– Не, и ако бъдат създадени нов вид войници, които да нападнат едновременно всички страни... Войни, които да не бъдат разпознати като такива.
– Именно. И ти си един от тях. – очаквах да видя фанатичен блясък в очите му, но срещнах само ледено спокойствие и сигурност.
– Не съм – отвърнах. – Не можеш да ме накараш.
– Не подценявай силата ми. – в същия момент той се разтвори и аз усетих как целия изтръпвам и нещо силно стиска гърлото ми. – Но не аз, ти самият ще поискаш.
– Ни-ко-га. – без дъх засричах аз.
– Никол! – онази, която ме бе довела до тук се появи весело пристъпвайки с една чанта.
– Знаеш ли какво има тук, сихоме? Отговаряй! – невидимите ръце се стегнаха около врата ми.
– Не.
Не знаех. Не исках да знам, защото... то щеше да ме накара... да му служа.
Никол бавно разтвори чантата. В нея имаше две окървавени човешки глави.
Ръцете стискащи гърлото ми се отпуснаха и изчезнаха.
Насочих цялата си сила право в двете присмехулни сиви очи. Исках да изстискам всяка капка живот от тях. След няколко секунди главата ме заболя зверски, пред очите ми причерня и черната завеса пак забули всичко.
Отново се озовах в тъмната стая. Този път стоях по-дълго. Времето сякаш беше спряло. Само мрак, мрак, мрак... Очите ми копнееха за малко светлина, душата ми копнееше за малко чувство... Но навред само мрак, студ... и самота.
Смъртта на родителите ми добави последната капка към океана от омраза към хората, който се наливаше цял живот в сърцето ми. Мрак. Студ. Самота...
Понякога изневиделица лампите светваха и чувах противния му глас. „Какво има? Не ти стигнаха силичките ли? Не можем да преборим убиеца на родителите си? Или ни мъчи глад, а?”
Всеки път ми разкриваше по нещо. Каза ми за спринцовките със серум, които ме направили такъв. Разказа ми как са ме наблюдавали през целия ми живот, заедно с братята ми. След всяко гасене на лампите юмруците ми бяха кървави и кръвта ми се стичаше по стените.
Мина още много време в мрак. После започна да идва тя – Никол.
Лампите светваха и тя идваше. Голото ù тяло сякаш отразяваше светлината им. Тя идваше до мен, докосвайки ме. Беше разтворила съзнанието си и предаваше нежност и любов – дали чувствата бяха истински, нямах сили да проверя. Поемах ги както измъчен корабокрушенец би поглъщал капките дъжд.
– Обладай ме! Нахрани се! – повтаряше само това всеки път, ту шептейки го нежно в ушите ми, ту крещейки.
Усещах как Гладът се бори със съзнанието ми. Нямаше да издържа дълго.
Периодите на мрак, студ, самота и мъчителен глад се редуваха с кратките мигове на блаженство, когато Никол идваше.
На двайстия път... а може и повече да са били, не зная... не издържах. Обладах това недокосвано от човешка ръка тяло и погълнах това чисто девическо съзнание. Край. С възмъжаването ми, моят Глад се разбуди. Нямаше как да го спра, той пое контрол над мен. Беше по-силен и вместо аз да го подчиня, той ме подчини. Гледах безжизненото тяло на Никол и се ужасявах от това, в което щях да се превърна... от това, в което се бях превърнал.
Минути след като се нахраних за първи път, лампите отново светнаха.
– Радвам се, че започнахме да се разбираме! Ти си умен и ти е ясно, че за да ме убиеш трябва да станеш достатъчно силен, нали?... Отговаряй!
– Да.
– Тогава тръгвай. Махай се! Знаеш, че винаги можеш да дойдеш тук, за да си премерим силите.
– Ще дойда. – казах кратко и тръгнах. Нямаше какво да правя тук, а Гладът ми ме контролираше напълно и ме застави да го утоля.

С първите си сто жертви бях непредпазлив – всъщност не може да се каже, че това бях аз в пълния смисъл на думата; беше Гладът, излязъл из дебрите на подсъзнанието ми. Може да се каже, че първите сто човека които срещнах бяха първата ми храна. Освен това още не знаех как трябва да се храни един сихом по правило и затова погълнах всичките им чувства и емоции. Измряха до един.
По телевизията и радиото говореха за масови убийства от неизвестен извършител и то посред бял ден, на улицата. Покрих се за известно време, защото ако тръгнеха полицаите след мен, щеше да има още много убийства и край с контрола ми.
Гладът още ме гризеше, но поне не помрачаваше съзнанието ми. Достатъчно съобразителен бях да търся стари хора – които са имали повече чувства през животите си и освен това смъртта им няма да е кой знае колко учудваща. Вместо „неизвестна причина”, на медицинския им картон пишеше „инфаркт” или „инсулт”, или „сърдечен удар”... нещо подобно. Пък и след като заситих първоначалния пристъп, вече можех да се сдържам и да не ги изтисквам докрай. Оставях ги безчувствени, сами, изоставени... По закона за действието и противодействието, на всяка от жертвите си предавах по частица от мен – с всяко хранене самотата ми се разреждаше, а омразата към човешкия род – засилваше.
Първите месеци не можех да мисля за нищо друго освен за храна. Бабките ми бяха омръзнали. Исках млади същества – трепетни, пълни с чувства... и ги намирах – по самотни пейки, на закътани места, в паркове, по градини. Избирах тези, които бяха далеч от хората, отивах при тях и ги заговарях. Можех да се храня и без да съм особено близо до жертвата – до петдесет метра импулсите не се разреждаха особено – но исках да ги гледам в очите... да виждам как онова пламъче на чувствата, на човешкото изчезва и се превръщат в животни.
Един ден се замислих за себе си. Нямах никой скъп. В живота ми нямаше любов, а само омраза. Тя ме крепеше, тя ми даваше сили, тя беше единственото мое чувство. Омраза към хората, омраза към този, който ми причини това, омраза към себе си. Омраза!
Знаех, че със самото си съществуване, аз помагах на своя Създател. Всичко бе толкова внимателно изпипано, че колкото и да го мразех нямаше как да не призная гения му. Може би не бе измислил сам този серум, а го бе взел насила от някой учен, който после е убил – това нямаше значение. Важното бе, че имаше Цел! Цел, по-голяма от тази на всеки друг и нямаше да се спре пред нищо, за да я изпълни. Това че служеше за задоволяване единствено на неговото его, не омаловажаваше големината ù.
Аз, едно от децата му, представлявах универсалния войник. Не лишен от чувства и съвест, за да изпълнява заповедите на малоумните началници, а напротив – кипящ от чувства, роб единствено на чувствата си. Той бе прозрял че няма по-добър учител за един войн от живота, бе предвидил всичко и ето ме – дори напреки волята си – изпълняващ замисъла му. За да живея трябваше да убивам... за него. Беше твърде силен, за да му отмъстя. За да го убия трябваше да стана по-силен – тоест, да убивам повече. Не можех нито да се откажа, нито да спра.
Замислих се с ирония за себе си. Идеалният войник. Не се нуждае от храна и почивка, напълно неуловим е и освен това е по-гъвкав, защото не изпълнява ничии заповеди. Не бе изхарчил нито цент за поддръжка – имах си родители; нито бе положил някакви усилия за подготовката ми – това животът бе сторил вместо него. Ясно беше, че нямаше нито да се самоубия, нито да се предам на полицията – всяко от двете щеше да означава невъзможност да му отмъстя. Аз и другите подобни на мен щяхме да убиваме докато не предизвикаме общ смут... Но какво щеше да направи после? Как щеше да задава условия на света, след като щяхме да сме вече извън контрола му? Нима можеше да се справи с всички ни наведнъж?
И тогава ми хрумна – иглата, която ме бе упоила! Може би някъде в безкрайната му империя имаше стотици, хиляди такива стаи като онази, в която за първи път Гладът ми бе събуден. Щеше да ни затвори там и да изчака да умрем от глад. Това беше тайният му коз.
Но как, как можех да го спра? Аз – зависимият до смърт от живота на жалките хора. Аз, единият от многото...
Да се свържа с Другите? Да, точно така! Сам не можех нищо да сторя, но ако се обединяхме... Но как да ги открия? Създателят ми бе достатъчно умен да ни раздели – по един от нас във всяка държава бе повече от достатъчно.
Трябваше да изляза извън граница. Без паспорт, без никакъв документ за самоличност – бяха ми ги взели след упояването – да не говорим за виза? Имаше само един начин. Трудния.
Няколко часа на стоп – е, беше стоп само докато шофьорът любезно не ми предостави колата си, защото не му бе необходима – и се озовах пред митницата. Спряха ме и ме помолиха учтиво да изляза от колата. Аз ги помолих учтиво да отиват на майната си.
След вцепеняващата вълна, погълнах няколко от по-близките до мен полицая, а на по-далечните изпратих насочени импулси на страх, които доведоха до мигновени инсулти. Излязох спокойно от колата, взех назаем един камион и разбих всички бариери и огради по пътя си. Няколко човека се опитаха да ме спрат, но бяха твърде заети да се въргалят по земята, държейки се за главите и да издават истерични викове на агония, за да могат да се прицелят.
„Войник, който не се нуждае от боеприпаси, чието оръжие не се спира от стени, брони, бронирани жилетки или бункери....” – в мен звучеше студеният глас на Създателя... Още малко. Съвсем малко.
Карах напълно спокойно, спазвайки всички ограничения и разпоредби на правилника за движение по пътищата, но въпреки това ме спираха. След десетият погълнат полицай се принудих да изразходвам от силата си, за да усиля чувството на доверие което излъчвах. Престанаха да ме спират.
Нямах представа къде може да е „брат ми”, но знаех че ще го усетя – или той мен – много преди да се видим. Междувременно смених набиващия се на очи камион с обикновено ауди и се запътих към столицата. Разтворих се и ту приемах, ту предавах с удвоена сила. Нямаше защо да пестя сила.
А и знаех, че всички телевизии и вестници ще оповестят странния инцидент, неразбираем за всеки нормален човек – за всеки несихом.
Той ме намери пръв.
Срещата ни се състоя в един голям град. Усетих присъствието му в мига, в който влязох в пределите на града, насочих се към първия паркинг и зарязах там колата. Продължих пеша към центъра.
Осъзнах че през цялото време съм отворен и излъчвам, затова реших да спра. Започнах да приемам: усетих силна омраза и сигналите изведнъж изчезнаха. Това не беше на хубаво и се подготвих за неприятни изненади. Едно беше ясно – не се радва особено да ме види.
Изведнъж усетих силно разтваряне и поглъщане. Стотина човека нададоха истерични писъци и се свлякоха на земята. На площада се възцари паника. Вълните се увеличаваха и аз нямах друг избор – също започнах да поглъщам безразборно.
След секунди целият площад утихна и се изпълни с трупове. Срещу мен стоеше тридесет-тридесет и пет годишен сихом, разкрачен и загледан внимателно в мен. Сивите му очи следяха всяко мое движение.
Беше по-възрастен, а и освен това бе успял да събере повече сила от околните. Нямах никакъв шанс ако се опреше до бой. Прецених че се чувства застрашен от внезапното ми появяване и вероятно се страхува за територията си и се опитах да го успокоя:
– Не желая територията ти. Идвам с мир. Искаш ли да станем съюзници?
Вместо отговор получих прецизно насочен тройно усилен импулс, който за малко не ме уби.
– Явно не. Жалко... тъкмо ми стана симпатичен.
Не тътрих да бягам. Нямаше смисъл – импулсите, особено ако са умело насочени – имат обхват от над километър. Налагаше се да се бия.
През това време „брат ми” стоеше спокойно и очакваше ответен удар.
Такъв не последва. Щом го очакваше, значи бе добре подготвен.
Припомних си думите на Създателя – „Ти ще станеш по-добър от всичките ми деца.” Дали ми беше дал нещо, което другите нямат? С какво бях по-различен? Скоро щях да разбера – или никога.
Изпрати още един импулс, който екранирах и утихна.
Очевидно не ни беше писано да продължим този двубой днес – усетих поток от обърканост, страх и мрачна решителност. Чуха се полицейски сирени.
Врагът ми се раздвижи. И той като мен се затвори и престана да приема.
Вече бяхме двама нормални човека на обширния площад. Вярно, двама необикновени щастливци, които бяха оцелели сред чудовищната катастрофа, но... външно по нищо не различаващи се от останалите хора.
Там беше работата, че „брат ми” можеше да си позволи да си стои спокойно, понеже не беше беглец от друга държава, озовал се тук след необичаен пробив на границата, а просто мирен и кротък гражданин.
Отворих се и заизлъчвах заблуждаващите вълни, каращи всеки който ме види да ме възприеме като безобиден просяк, нямащ никаква връзка с каквото и да е било; незначителен, незабележим и поради това невидим.
Когато се отдалечих на безопасно място и започнах да приемам, усетих леки нотки на възхищение и малко съжаление, удавени в морето от омраза, презрение и ярост. Бях се превърнал в още по-голяма заплаха за него.
Затворих се и се скрих в едно мазе.

Нямаше смисъл да бягам. Вече се бяхме видели и взе Следата ми, така че нямаше да му е трудно да ме открие и от сто километра. Да се крия беше просто смешно – няма достатъчно дебела стена или достатъчно дълбоко място, където да не стигат мозъчните вълни. А и веднъж обърнех ли му гръб и започнех ли бягането – трябваше да бягам до края. Не ме устройваше.
Двубоят бе неизбежен. Но всички предимства бяха на негова страна – не говоря за хората и за факта, че бях беглец и незаконен емигрант с мъгливо минало; хората не са фактор от значение... Той се намираше на свой терен, беше по-стар и съответно по-опитен и не искаше нищо от мен, освен да ме погълне.
А и времето беше против мен. Можех да се крия така много дълго, но с всеки изминал ден се изтощавах, докато той ставаше все по-силен... и щеше да дойде момент, когато щеше да се наложи да се отворя – при нас това е почти както дишането при вас, макар че аналогията е груба и неуместна – и да му покажа точно къде съм. Трябваше да го изненадам някак. Създателят не лъжеше – наистина имах нещо повече от другите. Нещо, което ме правеше по-силен и по-добър от останалите сихоми. Нещо, което скоро щях да открия... Но какво?
Припомних си боя си със Здравко. Какво направих тогава? Нищо! Абсолютно нищо. Помислих си как ми стига толкова и... И какво? Не можех да си спомня. Може би и без това не означаваше нищо – просто ми е било време да открия способностите си.
Върнах се отново назад... Никол. „Готов си да се срещнеш с баща си.” Готов... готов... готов? Защо ми я прати чак когато навърших осемнайсет? За какво бях готов? „Трябва да станеш достатъчно силен...” „Знаеш, че винаги можеш да дойдеш тук, за да си премерим силите.” Той знаеше, че ще дойда и ме очакваше. Спомних си последните години... Подчинител на силните! Точно така. Той очакваше от мен да се опитам да потърся помощ. И това бе предвидено.
Но трябваше да опитам. Нямах друг избор. И колкото по-рано, толкова по-добре.

Няколко дни изучавах жителите на кооперацията. Предимно стари хора – спокойствие, лека тъга, меланхолия... никакви по-силни емоции. Определено нямаше млади и жизнени, такива чиято смърт би се забелязала бързо. Поставих началото, сигнализирайки на „колегата”, който несъмнено беше наблизо – а именно, разтворих се и погълнах всички до един, до капка, без да оставя нищо за него.
Мазето имаше само един вход. Той не бе толкова силен, за да разбие стените. Чаках го. И той не закъсня да се появи.
Седем поредни ужасяващо силни тласъка. Почивка. Осем. Почивка. Десет...
Менеше непрекъснато положението си, макар и това да не беше толкова важно.
Няколко дни продължи този етап, който нарекох позиционна война.
Не отвърнах нито веднъж. Не се отворих и за миг.
Той тласкаше, почиваше си, после пак. След известно време му писна, пък и явно бе решил че му отнема твърде много време да остава незабелязан като избира внимателно жертвите си, през което се възстановявам. Въпреки, че не бях настроен да приемам, усетих мощното поглъщане – не се съмнявах че всички в радиус от километър са вече мъртви.
Започна отново тласъците, приближавайки се бавно към мен. Този път нямаше почивки. За щастие още от малък бях преодолял страха си от тъмното, а после и всички останали страхове, така че тласъците му не предизвикваха панически ужас у мен. А и обстоятелството че бях в тъмнина говореше че няма как да ми причини инсулт, колкото и да тласка. Всичко това беше ясно и за самия него и затова се приближаваше.
Усетих как заобикаля стените и как търси входа. Накрая го намери и спря.
Тласъците се усилиха десетократно и аз усетих, че явно доста се е нахранил, понеже не показваше признаци силата му да намалява.
Три отмерени удара и вратата падна разбита.
Отдръпнах се по-назад и го зачаках в мрака.
Пристъпваше сигурно и уверено, но поведението му контрастираше с непрекъснатите му озъртания – бях затворен и не можеше да усети точно къде съм. Стиснах желязото по-здраво и се приготвих за удар. Приближаваше се към шкафа, зад който се криех.
Изведнъж стъпките му утихнаха. Стоеше пред шкафа. Ослушваше се. Подуши въздуха. Аз не издавах и звук. Дори не дишах.
Внезапно шкафа изскърца и точно това ме накара инстинктивно да се отдръпна встрани и да избегна огромната му маса. Шкафът се стовари на земята с много силен трясък, който заглуши издрънчаването на желязото ми по братовската глава.
Оказа се по-як, отколкото предполагах. Изправи се мигновено и изби желязото от ръцете ми. Тласъците му започнаха да стимулират центъра ми на болка. Нямаше да издържа дълго.
Освободих съзнанието си. „Стига ми толкова!”
Този път бях подготвен и усетих всеки миг от размяната. Първо почувствах как силата ми изчезва до последната капка, а после как на нейно място се появява неговата. Колко силен беше само!... Колко силен бях само! Десетки пъти по-силен от него! Продължих започнатото.
Той закрещя от болка. Можех да го пощадя и подчиня... но не го направих.

Обстановката бе започнала да излиза извън контрол. Първо онази история на границата, после стотиците убийства посред бял ден. Това безспорно учудваше и хвърляше в огромен смут целия свят. Още по-добре, тъкмо щеше да ги подготви за онова, което щях да им поднеса...
Успоредно със силата и волята ми, и Гладът ми се засилваше. Все по-трудно ми ставаше да го контролирам. През следващите няколко месеца подчиних два сихома и убих три – някои имаха твърде силна воля, за да се оставят да ги подчиня. Разпределих съзнанието си в останалите два и така си осигурих спокойствие и сигурност – за да ме убият трябваше да премахнат три сихома, което е доста трудно.
Едното ми Аз остана в Европа, а другите две заминахме за Америка, скрити в един товарен кораб – убийствата бяха достатъчно.
В началото ми беше малко странно да управлявам три съзнания, но после свикнах – управлявах двете по-близки, а онова в Европа премина на подсъзнание, като само от време на време се прехвърлях в него, за да видя какво става. Нямаше опасност да умре, понеже инстинктът за самосъхранение е в подсъзнанието и той щеше да го предпази достатъчно добре... от хората.
По пътя размишлявах върху плановете на Създателя. Без съмнение бе с една крачка пред мен и действията ми се включваха в схемата му, пък и сигурно имаше шпиони навсякъде, тъй че знаеше къде се намирам и какво правя всеки момент. Ако искаше да ме спре, отдавна да бях на дъното на океана. Спомних си картата с червените точки. Америка имаше петдесет щата и във всички мигаше по една червена лампичка.
Очакваше ни доста работа – мен и мен.

Но там не бяха петдесет. Бяха много повече. Почти във всеки по-голям град имаше един. Усещах и пробуждащите се – тях подчинявах първи, не само защото бяха по-слаби, а и защото така щях да си осигуря безсмъртие.
Ставах все по-силен, но усещах че още ми е рано да се срещна със Създателя. Планирах втората ни среща да му е последна...
Пращах подчинени от мен братя по цялата планета.
Минаха години докато издиря и убия или подчиня всеки сихом, който можех да открия. Силата ми непрекъснато растеше. С нея и Гладът.
Избивах стотици хора всеки ден, за да го задоволя. Съзнанието ми започна да свиква с преминаването от тяло в тяло и самото започна да се разделя на части, за да мога да управлявам наведнъж по няколко сихома. Иначе телата им сами не представляваха нищо – почти напълно погълнат сихом е нещо по-нещастно дори и от обикновен емпат. Те имаха воля само колкото да се хранят и да не умрат.
И ето че се почувствах готов. Бях подчинил хиляди. Хиляди силни. Той едва ли разполагаше с толкова. Пък и да имаше повече, какво? Не можех да чакам повече и да бъда негово несъзнателно оръдие. Наредих на подчинените ми съзнания да образуват концентрични окръжности около Европа, които затягаха обръча.
Аз и още два сихома се върнахме и допокорихме континента. Знаех, че подземното му скривалище се намира някъде в П. и затова събрах там стоте останали подчинени съзнания. Всички се разтворихме и започнахме да приемаме. Все някога щеше да се появи.
Минаха дни.
Минаха седмици.
Минаха месеци.
Времето не ме интересуваше. За първи път то бе на моя страна. Прецених че вероятно или събира сили, или иска да избием още хора, за да се храним, но и това бяха оправдаващи целта средства. Можеше да се крие колкото си иска – все някога щеше да си „поеме въздух”, разтваряйки се и веднага щяхме... щях да го открия.
Една вечер улових сигнала му. Започваше началото на края.

С асансьора слязохме трима. Съзнанието ми бе разпределено почти по равно между тях и ги контролирах идеално. Всички останали бяха отворени и предаваха вълни, директно насочени към мен. Стига да поисках, можех да получа силата на хиляди сихоми, погълнали – само да наредях – милиони хора.
Той ме чакаше, седнал спокойно на бюрото си. Беше с гръб към мен.
Минута тишина.
Посочи ми стената с картата.
– Добра работа. Видя ли как всичко, което ти казах, се сбъдна?
– Не всичко.
– Напротив. Абсолютно всичко... – обърна се към мен. Сивите му очи ме пронизаха. – Е, свърши това, за което дойде!
– С удоволствие.
Наредих на всички да ми пратят импулсите си. Насочих ги към него...
– Не! Чакай. Не може да е толкова лесно. Ти не би ме чакал, ако знаеше, че ще дойда да те убия. Щеше да се опиташ да ме спреш.
– Освен ако не си извън моя контрол.
– Не! Ти точно това искаш да направя.
– Ха, ха, ха! Ти си умен, синко, но си твърде импулсивен. Твърде много действие, твърде малко мисъл. Точно това харесвам в теб. Това те прави идеален за замисъла ми – идеалният войник.
Седях и се чудех как да постъпя. Колебанието е най-голямата слабост, но ако бях прав? Не ми остави много време за колебание.
– Знаеш ли какво харесвам най-много във вас, сихомите? Това, че се водите само от чувствата си, а не от разума. Давай! Аз те създадох. Аз съсипах целия ти живот. Аз убих родителите ти. Убий ме!
– Да, ще те убия, но не по този начин, по който очакваш.
Затворих се и тръгнах към него заедно с останалите сихоми.
Трима срещу един и то трима около трийсетгодишни срещу... колко – изглеждаше петдесет-шейсет годишен, но можеше и да е на много повече. Както и да е, нямаше никакъв шанс...

Лежеше окървавен на пода, а аз се подготвях да го довърша. Обърнах го, за да виждам как изчезва сивия блясък в очите на убиеца на всичко скъпо за мен. Сложих обувката си на врата му и започнах бавно да го задушавам.
Той отчаяно пращаше импулси, опитвайки се безуспешно да направи размяна, но аз бях затворен. Нямаше да му позволя да ме измами по такъв елементарен начин.
Накрая престана да се съпротивлява. Усетих как чувствата го напускат. Натисках още минута за всеки случай.
Наведох се да усетя пулса му. Тогава двете очи се отвориха и се впиха в мен за миг. Веднага разбих остатъка от лицето му с юмрук. Кръвта му се стичаше по ръцете ми. Победих!
Изпратих сигнала за победата ми на всички останали съзнания. Усетих познатото разделяне... Нещо не бе наред. Не получавах отговор. Те мълчаха – бяха затворени. Докато се занимавах със Създателя, съвсем ги бях забравил, а ето че сега бях изгубил контрол над тях!
– Е, синко... – прозвуча омразния му глас някъде отвътре, от съзнанието ми – Мислеше си, че победи, а? Всъщност трябва да ти благодаря. Това тяло и без това беше старо и се нуждаеше от подмяна... Сега съм в едно от хилядите ти подчинени съзнания. Намери ме и ме убий... ако можеш!
Гласът замлъкна. Погледнах към двата сихома до мен. Те се обърнаха и се насочиха към асансьора. Бях безсилен да ги спра. Бях безсилен да направя каквото и да е било – не бях достатъчно силен, че да се боря със хиляди сихоми, пък и бях разпределил повечето си сила между тях, за да не ме измами Създателя.
И ето че все пак успя! Изпълни замисъла си и при това аз бях най-важната част от него. Отне ми всичко – дори съзнанието. Аз му свърших цялата работа и накрая ме захвърли, дори без да си прави труда да ме убие – вече не можех да му попреча.

Силите малко по-малко ме напускат. Гладът също отслабва. Превръщам се в обикновен емпат. Обикновен... безсилен като човеците, които досега не значеха нищо. Той не ме уби. Остави ме да бъда свидетел на възхода му. На възхода, който аз подготвих и изпълних.
Разбира се, опитах се да се боря. Със сихомите не можех да се преборя, но можех да разказвам – написах десетки романи под различни псевдоними, стотици разкази... но вече не можех да влагам инстинктивно внушение във всяка буква. И никой не ми повярва.
Събитията отшумяха както всичко. Лекарите все още безуспешно се опитват да открият странната болест, причина за смъртта на милиони хора по цялата планета. Никой не знае че сега той се подготвя за световно господство. Подчинява ги един по един, защото са слаби. И скоро ще е напълно готов – готов да изпълни целта на живота си...
А може би така е по-добре. Кой знае? Никой – нито аз, нито вие знаем плановете на Съдбата и целта на Еволюцията... Може поредната световна война да е само стъпка към нещо по-велико. Пък и нима е по-добре да се избием с атомни бомби по-късно? По-добре смърт на милиарди сега, отколкото загиване на човечеството след неизбежната ядрена катастрофа.

Пиша това като един от вас – безсилен, жалък и слаб, но чувстващ се неделима част от цялото Човечество и знам че каквото и да стане – цивилизацията ще продължи да съществува. А не е ли това най-важното? Където има хора, там ще има и любов към свободата. И все ще се намери някой, който да се опълчи срещу по-силните...
Това беше историята на живота ми.

Не вярвате? Тогава само почакайте. Времето изтича...