Мъжете носят слънцето на раменете
в нетърпеливото си основание
да са невинни.
Крилата им са остри от пропадане.
С усмивки
прогнозират
пладнето.
Безкрайно е търпението на ръцете
да изтъкат послания,
да бъдат нужни.
Те мълчаливо пускат
хвърчила по вятъра.
Очите им са сребърни по пълнолуние.
Като деца, порастващи през лятото,
с илюзията, че са ангели,
те искат
дяволски да са обичани.
Мъжете –
нежните ръце на камъка.