автор: vesinka_smiley

“Раждам се с вик и откривам светлината.
Миг, само миг. За миг сме на земята.
На любовта е сянка самотата.
Миг! Само миг… За миг сме на земята…”
Стефан Статев

Никой не е така самотен, както когато е насаме с миналото. Без значение е дали човек се връща назад във времето към нещо хубаво и изпълнено с щастие, или пред очите му изплуват най-неприятните и болезнени спомени. Миналото те обгръща , шепне ти отдавна забравени слова, напомня ти какво е било някога, какъв си бил ти. И какъв няма да бъдеш никога повече. Да, миналото притежава магическата способност да ни повежда из лабиринтите на мислите ни и, залутани из тях, да ни потапя в света на мистичното. По този начин превръща самотата ни в една отбранителна позиция. Бягство от реалността. Свят, в който всичко е възможно, и където задоволяваме всяка своя потребност във фантазиите си. А в реалността оставаме абсолютно незадоволени…
Самотата не се изразява, както много хора си въобразяват, със способността, а понякога и желанието, на човека да остава сам. Това е просто уединение. То ни дава възможност да подредим мислите си, да архивираме, да се възродим, да излезем отново навън, да се отворим към другите и да продължим напред. В това уединение ние създаваме живот вътре в нас. Тогава имаме възможност да се самонаблюдаваме и да опознаем по-добре самите себе си.
Самотността също не е еквивалентна на самотата. С нея се срещаме винаги, когато някой ни е изоставил – приятел, любим, във всеки случай – скъп на сърцето ни човек. Ние имаме нужда от тази самотност, за да си преболедуваме мъката. Важното е самотността да не стане прекалено клаустрофобична, защото тогава границата и със самотата е повече от лесно преодолима.
А истинската самота се крие в многолюдната тълпа. В неспирното говорене на глупости. В убийствената сила на цветовете. В пълния с двойки ресторант. В навика виното да се налива в две чаши и чертата да бъде на едно равнище… Защото къде, ако не сред множеството, би забелязал, че си сам, че в теб е пусто и празно, че всичко е сиво?! Когато самотата е такава, тогава се включва в действие острият скалпел на мисълта. Спомените ни връхлитат, миналото пуска завесата си върху ни, ставаме студени, отчуждени и механични. Ето това е Самотата. Тя те приютява в един изцяло твой свят. Там има само гняв и отдръпване. Желанията са потиснати в тялото. То спира да живее, започва да мисли и фантазира. По този начин се затваряш за света, а той със същата сила се затваря за теб. Това е истинското оръжие на самотата. Това е умението, което владее най-добре – нанася удар след удар по нараненото ти самочувствие, използва мъката ти срещу теб, застава на пътя на щастието ти. Самотата става твой господар, създава от теб един зависим човек. Там горе, в света, където властва самотата, фантазията, мисълта всичко е афизично и контролируемо, тъй като не изразява никаква лична воля. И затворен в този духовен зандан, човек забравя да живее пълноценно. Превръща се в празна черупка, сива и невзрачна, а пламъчето на догарящата му свещ-живот трепти уморено и боязливо, сякаш всеки миг и ще угасне. А това е искрицата, от която пламва пожарът на желанието за живот и огънят на любовта. И единствено и само тя е способна да осъществи тази метаморфоза към по-добро. Важното е вътре в себе си човек да е готов да я приеме. Самотата, от своя страна, не пуска така лесно хората, попаднали в плен на опасните й лабиринти. Тя се стреми да ги задържи, защото те са нейната храна, заради тях тя съществува. Именно затова любовта, която ще разпали огъня в човека, преди да дойде отвън, трябва да покълне в теб самия. По този начин ще те накара да разбереш, че илюзорният свят, в който живееш, не е правилният, макар да е по-лесният. Успее ли човек да постигне този напредък, вътре в сърцето му ще настъпи пролет, която ще прогони миналото и ще възвърне душата му в света на настоящето – истинския, трудния, но несамотен свят на любов и мир със себе си и околните.
Никой не е така самотен, както когато е насаме с миналото, затворен между четирите стени на съзнанието си, отхвърлен и обезверен. Но животът ни е твърде кратък, зад асо изживяваме сами и без любов. Миг, само миг… За миг сме на земята. На любовта е сянка самотата. Винаги е било така и може би така и ще пребъде. Важното е да не забравяме, че любовта е животворното чувство и че на нея трябва да поверим мимолетнократкото приключение, наречено Живот.