автор: Hipitto

„Животът е като стълба в кокошарник – къс и осран.”
Доста време се кикотих, когато прочетох това. В последствие бях започнала да схващам жестоката истина в този анонимен (поне за мен) проблясък и вече не ми се струваше толкова смешен.
Ако живеех някъде из т.нар. Запад, можеше и да се размина с това усещане, че съм някакъв шантав усъвременен вариант на Радион Разколников, но истината е, че имам съмнителния късмет да съм обитател на кокошарника, наречен България. Затова и житейската философия „а ла семейство Адамс” ми е генетично заложена. Ако не се лъжа, тук я наричат „балкански синдром”.
Здрасти!
Казвам се Диана. Диана Иванова. И съм на тридесет години според личната ми карта. Между нас казано обаче, в някои моменти сериозно се опасявам, че емоционалното ми развитие май е зациклило някъде около седемнадесетата ми година. Лошо няма! Слава Богу, изглеждам все още достатъчно добре, за да не се чувствам като динозавър, ако се окажа в по-„агнешка” компания! И понеже през последните три години основното ми занимание е да си играя на собственичка на гъзарски нощен клуб, за момента успявам да поддържам имиджа на дяволски готина и актуална мадама. Хич не е лесно, повярвайте ми! А да не говорим, че е и доста скъпо.
Добре де. Ако трябва да съм максимално честна, целия ми начин на живот ми излиза доста скъпо, но както казва най-добрата ми приятелка (и мой зъл демон) Марго, „то и за това трябва талант”. М-да!... Обективно погледнато, този мой талант не знае граници или поне аз не съм ги достигнала засега. Способността ми непрекъснато да се забърквам в някакви невъобразими каши понякога удивлява дори мен самата. Например последния случай от преди шест месеца, когато се оказах в епицентъра на истински банков обир. Вие навярно бихте направили необходимото, за да не ви намесят по никой начин, но аз съм такава овца, че дори не се зачудих преди да се набутам в сценария. Моментално се възползвах от възможността. Равносметката? Тримата идиоти вече разполагаха с доста време за размисъл във философската изолираност, любезно предоставена им от Централен софийски затвор, докато чакаха да им мине делото. Преди това единият изкара десет дни в кома (не съм виновна, че вратата на трезора се оказа по-твърда от главата му) и два месеца в гипсово корито (нито пък можех да знам, че кракът на стола ще се окаже по-здрав от костите му), но това са подробности.
Какво да ви кажа! В последно време предменструалният синдром ме превръща в истинска заплаха за обществото. Освен това предполагам, че денонощният музикален тероризъм, включващ STATIC-X, KORN, ILL NINO, SLIPKNOT и т.н., който самолично упражнявам върху себе си, също допринася за това да съм се окопала с отчаянието на шипченски опълченец на позицията „майната му на всичко”. От мен да го знаете – когато една жена бърза, а в мозъка й всичко вибрира в психарския ритъм на “Push It” на STATIC-X, трима въоръжени мърльовци определено не представляват сериозна заплаха.
А и между нас казано, аз също съм въоръжена. Имам си разрешително за носене на оръжие и си го нося. Оръжието де. Не си падам по излишното насилие, но съгласете се, че София не е най-безопасното място на света. Предвид т.нар. бизнес-ситуация тук, почти е задължително да си въоръжен, за да оцелееш... или поне домашният ти любимец да е планинска пума, какъвто е случаят с Дейвид – сбърканото гадже на Марго. (Вероятно това е и основната причина да съм единствения им гост.)
- Знаеш ли, изобщо не съм сигурен, че си на моя фронт. Поне не през цялото време. – казва понякога по този повод Адриан, едно симпатично ченге, с което ме свързва малко шантаво, полулегално приятелство.
Е, то в държава като тази едва ли някой е на легалния фронт на сто процента, та какво остава за мен! Имайки предивд т.нар. ми начин на живот, чудно как още не съм се сдобила с някоя по-впечатляваща точка в досието си от тези за хулиганство и повреда на собственост на МВР. (Въпросната „собственост” беше една патрулка, в която се натресохме аз и Дейвид с неговото „Харли” след поредния зверски запой в клуба.)
Да, определено би могло да се каже, че живея интересен, макар и не съвсем запълнен с дълбок смисъл живот. Предвид самоунищожителните ми наклонности, свързани предимно с коли, вдигащи 100 км/ч за по-малко от 5 секунди, си е лично постижение да мога да казвам, че съм жива и здрава. По мои сметки (и по тези на личния ми лекар) дотук около десетина пъти съм катастрофирала (в два от случаите наистина лошо), веднъж съм падала от кола, движеща се с над 80 км/ч, и поне два пъти съм се разминавала с влакове буквално на една боя разстояние.
Откачена история! Обаче никога не съм искала да бъда пример за подражание на хлапаците. Сигурно затова все още си нямам мои.

  

Когато отворих нощен клуб „Джони” (прекалено смахнато ли ще ви се стори, ако споделя, че го кръстих на Джони Деп?), идеята изобщо не беше да правя сензация. Просто затвориха „Трафик” – една престъпно готина дупка, в която с Маргото изкарвахме средно по петнайсет часа на денонощие. Дейвид се появи в последствие.
Като всеки уважаващ себе си компютърен гений, през повечето време Дейвид присъства само физичести в нашия свят, докато промития му от алгоритми и джойнт американски мозък щрака на висоти, до които ние с Марго не бихме издрапали и след милион години еволюция. Имам си капацитет все пак. Познанията ми в областта на компютърните технологии в общи линии се изчерпват с електронната поща и сърфирането из Интернет в преследване на безплатните МР3-ки. Колкото до Дейвид, той от две години е в България и работи за някаква американска компания. Маже и да е компютърен гений, но дори неговият супермозък все още не е в състояние да се справи със загадките на моя роден език. От това понякога произлизат недоразумения в стил „един не чул, друг не видял”, но поне е забавно.
Та... Исках да си имам мое местенце, където да разпускам без да се опасявам, че после собственикът ще си извади ограничителна заповед срещу мен. Натресох на Марго поста “управител” (тя предпочита да го нарича “оператор на биологични единици – овце”) и се оказа, че съм улучила десятката с нея. Тя е истински фюрер в пола и бди над интересите ми по-зорко от триглавото псе пред портите на Ада. Ако поискам от нея, сигурно би намерила начин дори да убеди персонала да ми плащат, за да работят за мен, вместо аз да им давам заплата.
Както и да е! Доста пари хвърлих, но се оказа, че не са били на вятъра, въпреки серията скандали, които ми вдигна майка ми с вариации по темата “Ти си безотговорна, безмозъчна, егоистична, себична и т.н. прахосница! И откъде, по дяволите, имаш такива луди пари?! Как мислиш да ги връщаш? В затвора ли искаш да влезеш? Да ме умориш ли си решила?!...”
Още през първия месец бърлогата се оказа притегателен център за цели орди издивели от тъпотията хора, желаещи да се позабавляват. Бъзичко се оформи постоянна клиентела и тръгна като по вода, дори без мое дейно участие (или може би въпреки участието ми).
Така че... ей ме на! Горда собственичка на частен бизнес. Не питайте и вие като мама откъде пари! Хич не ви трябва да знаете.

  

Спрях “Хонда”-та точно пред ярко осветения вход и слязох. Винаги съм искала да го направя (като в реклама на водка например), така че даже и след три години практика все още не ми е писнало да се фукам. Един вид... на моя територия сте, народе!
- Здрасти, Боби! – махнах на едрогабаритния (така де – има-няма 120 кила живо тегло) шеф на фейс-контрола. – Как е днес в пъклото?
- Здрасти, шефче! – изгъргори той, винаги безкрайно добронамерен към мен, заради което го обожавам. – Вече потръгна купонът.
- Хубаво! Някакви проблеми?
- Ти майтапиш ли се?
Защо ли питам изобщо още? Боби е с висше икономическо образование, но си остава истински радикал в решаването (бързо и качествено, без особени церемонии) на всякакви проблеми от рода на предрусали подрастващи и самозабравили се новобогаташчета, решили, че с пъвия милион са хванали Господ за шлифера. Досега не помня да съм го виждала ядосан. Обикновено онези, които си търсят белята в района му, вече са в дълбока кома далеч преди Боби да е достигнал фазата на леко раздразнение. Опасен е. И ми е безрезервно предан. О, йе!
“Вече потръгна купонът” се оказа доста относително. Музиката е на шест, алкохолът се лее пълноводен като река Владая при мартенско наводнение, а тълпата денси като за последно. Зад огромния барплот (с дизайн, наподобяващ команден пулт на космически кораб от семейството на “Ентърпрайс” например) Марго хвърчеше с чаши и бутилки, акомпанирайки и дирижирайки на петте атрактивни барманки, а Дейвид се беше сгънал в ъгъла над лаптопа си и упорито ми навяваше странни асоциации с трите вещици от началната сцена на “Макбет”.
Има нещо демонично в този тип, когато е в близост до компютър или дори до GSM. Висок е около два метра, слаб, но мускулест като баскетболист (което е странно, защото единствената му допирна точка със спорта е телевизорът у тях), артистично размъкнат, с дълга до кръста тъмноруса раста, няколко пиърсинга на стратегически места и поне петнадесет обици. Другото странно нещо при него е, че няма нито една татуировка. Като изключим това, откъдето и да го погледнеш, Дейв е на светлинни години от представата за гаджето, което спокойно бихте завели вкъщи, за да го представите на мама и татко. Ако аз конкретно го направя, нищо чудно майка ми да потърси спешна помощ от екзорсист. Освен това той е завършено ку-ку, а най-щурата му фантазия към настоящия момент е да ме изчука. (Хмм! Сега като се замисля, това последното вероятно все пак доказва наличието на някакъв оцелял здрав разум у него...)
Марго пък е пищна, но слаба, стегната като струна брюнетка с физиката на инструктор по аеробика, с лицето на Мона Лиза и с езика на дърта циганка от гетото. Косата й е истинска грива в синкавочерно, а умът й... Мен ако питате, трябва да има закон срещу това. Често си мисля, че тя всъщност май е по-смахната дори от тотално прещракалото си гадже. Връзката им датира от деня на неговото пристигане в България, когато наши познати го домъкнаха в клуба да ни запознаят, и се базира изцяло на трите им общи страсти – секс, секс и пак секс. Според информацията, с която разполагам, те са в състояние да добавят поне още един обемист том към безспорната класика в жанра “Кама Сутра”. Това ме прави адски любопитна, което не е добре, нито пък е здравословно за Дейвид конкретно. Последният, към когото проявих чисто сексуално любопитство, се размина “само” с навехната китка (изобщо не питайте даже!) и зверски прещипан нерв във врата, което го закова на легло за три дни. Моето легло, разбира се!
- Здрасти! – махнах още от стълбите. – Марго, спешен случай!
Докато се покатеря върху стола до Дейвид, тя вече ми беше поднесла чаша с двойна водка. Толкова добре ме разбира тази жена!...
- Някой да ме е търсил? – попитах. – Джиесемът ми пак даде фира.
- O, yes! – ухили ми се Дейвид. – Твойта мамка.
- Моля?! – облещих се слисано.
Марго изригна в див хилеж.
- Мамка ти те търсила. – благоволи да поясни откаченият американец.
По дяволите! Кога ли щеше да го научи тоя език? Можеше да умре така някой ден, за Бога!...
- Ясно. – кимнах. – И какво каза?
Погледнах умоляващо Марго, за да ми спести (ако е в настроение) мъчението от един по-обширен диалог с гаджето си. Повярвайте ми, да водиш разговор с Дейвид на български понякога е по-мъчително от ваденето на зъби без упойка!
- Искаше да те чуе. – сви рамене Марго. – Номерът ти пак бил изключен... Какво сполетя телефона ти тоя път?
- Обичайните битови неуредици. Изпрах го с дънките по погрешка.
Нова серия кикотене.
Ами да, хич не ми върви с тия апаратчета. Този ми беше десетия или единадесетия, ако нещо не бъркам в сметките. По отношение на тях съм с изключително лоша карма и затова предпочитам да не се хвърлям на най-скъпите модели. Защо да троша грешни пари за скъп при условие, че така или иначе предварително е обречен? Един го изпуснах през терасата, друг забравих върху капака на колата и той изхвърча някъде по Цариградско, с трети светнах един наглец в лицето (не умишлено, просто обърках юмруците в бързината), четвъртият по някакъв начин се оказа опечен в тава с един сочен шаран... И т.н. Но за пръв път го пусках в пералнята. Що се отнася до унищожението на телефоните ми, не страдам от липса на оригиналност в идеите.
Извадих от джоба си №11 или 12, купен само преди няколко часа от магазина на един приятел, пъхнах в него картата и го включих. Ако продължавах в същия дух, щях съвсем скоро да си издействам отстъпка в магазина като най-редовен клиент.
Набрах първо мама, за да я уверя, че съм жива, цяла и все още на безопасно разстояние от институции като пандиза, лудницата, гражданското и родилната зала. Заветната й мечта е да ме види с халка на пръста на път за родилното. Боя се обаче, че е по-вероятно да доживее преди това второто пришествие на Христос. Няма земна или небесна сила (освен може би водката, ако е в достатъчни количества), която да ме доближи до ритуалната зала или до църква на по-малко от двайсет метра.
- Убих се да те търся! – атакува ме тя фронтално в мига, в който вдигна отсреща. – Имаш ли представа какво ми минава през главата, когато не се обаждаш?... Защо ти беше изключен телефонът?
- Няма значение. Нали сега ти се обаждам...
- Не ми се прави на остроумна! – сряза ме тя. – Искам като ти звънна, винаги да те намирам. Нали затова ги купуваме тия джиесеми!...
- Телефонът ми пак се скапа.
- Е, в тая София други телефони няма ли, бе? Ами да беше отишла до пощата, че да не се тормозя аз тука цял ден...
Факт! На тридесет години съм, а тя все още е готова да ме пусне за национално и международно издирване, ако не й се обадя в продължение на повече от двадесет и четири часа.
- Добре де! – измрънках без капка ентусиазъм за спор, докато палех първата за вечерта цигара. – Какво толкова е станало?
- Че какво да е станало? Всичко си е нормално тук. Исках само да те чуя.
А така! Способна е да не мръдне от телефона по час, само за да ме “чуе”, та представете си какъв ад настъпва, когато наистина има да ми каже нещо важно! Обаче не си правете грешни изводи – аз обичам мама и нямам нищо против да си бъбря с нея.
Последвалият разговор по-скоро беше нещо средно между монолог (неин, естествено) и полицейски разпит. Поддържаш ли чисто вкъщи? Имаш ли много за пране? Работи ли ти прахосмукачката? Какво си сготви днес? Имаш ли си пари или да ти пратя някой лев, та да не мизеруваш? (Сякаш бях оставала без пари през последните тринадесет години, ама от мен да мине! Важно е, че е насреща. Много си я обичам наистина!) Студено ли ти е? Обличаш ли се? Да не стоиш с гол гръб, че ще ти настинат яйчниците! Внимаваш ли докато караш? (Ами не е ли очевидно, щом й се обаждам?...) Прибираш ли се сама посреднощ? (Ха-ха! Много смешно!) И т.н. Това е нещо като листовките в шофьорските курсове. Рано или късно, след като евентуално си бил скъсан няколко пъти, вече знаеш правилните отговори с точките и запетайките даже, така че от сън да те бутнат, няма как да не си за “отличен”. И двете сме наясно, че мама всъщност не иска да чува истината, а само онова, което ще й позволи да спи спокойно и тази нощ.
И така, справих се с това предизвикателство сравнително бързо – за двайсет и пет минути... плюс-минус някоя...
Ще се зачудите защо понасям това, нали? Повярвайте ми, беше несравнимо по-ужасяващо, когато разговорите ни се състояха предимно в необходимостта да отбивам опитите й да ми пробута поредния комшийски син/братовчед/племенни/внук – “много добро и скромно момче”! `Айде нема нужда! Аман от скромни! Пред онзи кошмар днешното положение е хиляди пъти за предпочитане. Така или иначе трудно ще дойде да провери дали не лъжа – живее на близо 400 километра от тук.
- Някой друг? – погледнах Марго с плаха надежда за отрицателен отговор.
- Някой си Олег. Или беше надрусан до смърт или е руснак – не можах да определя по акцента. Каза да ти предам, че утре вечер може да те чака на “Попа”, ако се обадиш да потвърдиш, че ще дойдеш... Да не си се повлякля с някой от дроджърите, дето постоянно висят там?
- Ти мен мамиш?! – оцъкли се Дейвид насреща ми като луда кукумявка.
- Застреляй се, янки! – изръмжах му войнствено.
- Аз не са янки. Аз from Далас. – запротестира той, вероятно с основание.
- Приличам ли ти на някого, на когото му пука от това?
После обясних на Марго:
- Олег е руски предприемач. Отваря хотел някъде покрай “Попа” и се надява да го ощастливя с присъствието си. Откакто го срещнах във фитнес-залата, си е втълпил, че съм неговото ухоние на месеца.
- Това той ли го каза?
- По принцип не съм толкова поетична. – свих устни аз.
- Не знам дали нява да е по-удачно да отидеш. Руснаците са доста докачливи момчета, пък са красавци...
- Забрави!
Огледах се и посочих една от барманките:
- Ей, тази май не я познавам.
- Мира. Започна вчера на мястото на Диди.
- Изгонила си адашката? Тя пък с какво те вбеси?
- Ако ме беше вбесила, щях да я погреба под бара, не да я уволнявам... Нямаше хъс за тая работа и през цялото време си дрънкаше с гаджето си. Смятам обаче, че Мира има потенциал. Освен това има муцунка на малолетна, а това се котира високо при момчетата.
- Правилно ли разбирам, че наричаш клиентите ми педофили?
- О, я се събуди! Всички мъже са педофили. В природата им е заложено да препускат с оплезен език след млади фусти- Сигурно е нещо, свързано с продължението на рода.
- Чукането обяснява всичко, а? Като в Библиата: “плодете се и се множете”...
- Именно. Питай Фройд, ако не вярваш!
- Фройд е бил дърт перверзник, чукащ всичко наоколо, в това число и балдъзата си.
- Защото е бил достатъчно умен, за да не се бори срещу природата си. Освен това повечето мъже чукат балдъзите си или поне копнеят да го направят. Това е в десетката на най-разпространените мокри фантазии. Нали така, Дейв-бейби?
- O, yes! – с готовност закима дългучът до мен без да има дори бегла идея за какво всъщност иде реч.
Откакто се движех главно в компанията на тези двамата, предпочитах да се преструвам, че не съм чувала поговорката „Кажи ми какви са ти приятелите, за да ти кажа какъв си!”
- Ей, кукличке, дай ми една бира! – прекъсна ни някакъв широкомащабен навлек, впил похотливо-прелъстителен поглед в стегнатия дънков задник на Марго.
Майко мила! Май се очертаваше не някой от клиентите, а самата Марго да създаде работа за момчетата на Боби.
- За пръв път си тук, нали? – ухилих се мефистофелски.
Почти го съжалих. Почти!
Марго изобщо не помръдна. Само му метна през рамо един поглед от онези, които повечето хора си пазят за червеите, хлебарките и инкасаторите, и каза:
- Е, аз пък искам да се омъжа за Вин Дизел и да го скъсам от чукане. Всеки с мечтите си!... Колкото до „кукличката”, така можеш да наричаш само майка си, шибан смотаняк!
Онзи буквално се опули от изумлание, след което доби физиономия като да е глътнал цял лимон. Адски се изкушавах да видя евентуалното продължение, но видях как го мери с поглед Дейвид, този път съвсем правилно ориентерал се в ситуацията, и реших, че е твърде рано да вдигаме на крак ордата на Боби. Затова спестих на бедния тъпак няколо избити зъба (и без това не беше измил зорите от хубост) и се намесих преди да е успял да обработи новопостъпващата в мозъка му информация и да е скочил на бой на когото не трябва.
- Чувствителна е към някои обръщения, но работим върху проблема. – успокоих го почти приятелски. – Иначе не е такава вещица... Марго, дай бира на човека! Аз черпя.
- Ох, мамка му! – изръмжа тя отегчено и се повлече към една от хладилните витрини.
Размина се. Когато онзи се изнесе от сцената, аз си направих труда услужливо да й напомня:
- Не е зле да озаптиш малко змийския си език. Терапията за овладяване на гнева не действа ли?
- `Ми не особено. Все повече ми се иска да стисна терапевта за скапаното гърло и да блъскам главата му в пода.
„Докато го чукаш най-вероятно”, мина ми през ума не съвсем в духа на доброто приятелство.
А може би просто ми куцаше сексуалният живот и й завиждах. Напоследък бях наложила строг мораториум върху свалките за една нощ, а нямах време (и нерви) за нещо по-дълготрайно, така че стресът започваше да се натрупва. Но ако направех глупостта да споделя това с Марго или, не дай си Боже, с Дейвид, щях да се окажа преследвана от тези двама кукуригалници. Не, по дяволите! Предпочитам да ме преследва Бостънския удушвач, пък ако ще да е в комбина с Тед Бънди и Чарли Менсън. С трима маниакални убийци щях да имам къде-къде по-реални шансове за оцеляване.
- О, и Адриан се обади няколко пъти вече. – спомни си Марго внезапно. – Било много спешно каза. Даже два пъти се отбива дотук да провери дали не си се довлякла вече. Не можал да те намери у вас и... Видя ми се доста стресиран.
- Адриан? Защо не ми каза веднага?
- Ами забравих, мамка му! На теб не ти ли се случва?
- Нямам сили за това. – бих отбой и набрах номера на моето любимо ченге.
С Адриан се познавам от година и нещо. Споменах вече, че с Дейвид една нощ се натресохме в патрулка с мотора му, нали? Е, в патрулката беше Адриан. Тогава го видях за пръв път в живота си и нещо трепна в чувствителната ми душа. После все пак реших, че въпросното трепване ще да е било по-скоро от облекчение, че сме се отървали живи и здрави, но вече бях установила дружески контакт с него, та така си останаха нещата.
Той сигурно си беше гризал ноктите до телефона, защото вдигна още преди да съм чула докрай първия сигнал „свободно”.
- Къде се размотаваш цял дин, мамка му?! – кресна ми той, очевидно на ръба на тежка нервна криза.
- Адриане, какиното... притеснен ли си нещо? – не се оставих аз да бъда изкарана от релси.
- Дали съм притеснен? Аз?!... Ти не си нормална! – направо изригна като мини-Везувий той – сигурен знак, че нещо не беше както би трябвало да бъде. –Крака не ми останаха да препускам като кон из шибания град да те търся!...
- `Що си препускал? Да не се скапаха всички патрулки наведнъж?
- Къде си? – умишлено избегна въпроса ми той.
- В клуба, естествено. Какъв е тоя зор?
- Гъска! – просъска ми грубо. – Ти телевизия не гледаш ли?
- Телевизия? – премигнах объркано. – Ами снощи гледах „Хрониките на Риддик”...
Май наистина бях пропуснала нещо важно.
Не ме разбирайте погрешно! Адриан е откачен (иначе не бих допуснала да се нарича мой приятел), но не чак толкова. Ама че вечер се очертаваше!...
- Да. – не мирясваше той отсреща, взел инерция. – Ако гледаше, щеше вече да си чула, че днес по обяд ония тримата, дето ги окошарихме в банката, са офейкали от пандиза.
- Какво?!
- Всички в областта са на крак и ги търсят, но докато не ги пипнем, ти си в опасност. Има вероятност първа точка в приоритетите им да е да ти видят сметката.
О, по дяволите! Само това ми липсваше!
Не, новината не ме притесни толкова много, колкото се очакваше. При всички случаи моето ченге беше по-притеснено от мен, изхождайки от традиционната из тия географски ширини мъжкарска позиция, че – видите ли – аз съм слаба беззащитна женичка, нуждаеща се от широк мъжки гръб, зад който да се скрие.
Друго ми мина през ума. Някои хора съвсем умишлено се хвърляха с главата напред във всяка възможна каша, която им се изпречеше. Аз обаче не бях такава. Вярно, че от време на време правех глупости, но в повечето случаи ставаше така, че неприятонстите буквално сами се спъваха в мен. Точно като сега.
Без особени надежди аз промърморих:
- Не мисля, че аз съм най-големия им проблем в момента.
- Да, обаче те са ТВОЯ най-голям проблем.
- Ама как е станало, да му се не види?!
- Още уточняваме.
Да, бе. Истинска класика!
- Още не знаете, нали? – кисело промърморих.
- Казах, че уточняваме. – войнствено изръмжа той и си представих как стиска зъби, за да не изстреля по мен още някоя високоволтова „любезност”.
Въздъхнах и преброих до десет, за да не изтърся точно пред него някоя простотия по адрес на родинте органи на реда. Едва след това попитах:
- Все едно. Какво предлагаш?
- Ако бяхме в тъп екшън, щях ад ти кажа да се покриеш някъде.
- Че то ние ежедневно сме си в тъп екшън!
- Много смешно! Ще се престоря, че не съм го чул. Просто... внимавай! Става ли? Поне теб да не те мисля.
Ох, милият той! Много си ме обича!
- Няма проблем! – усмихнах се. – Благодаря!
Всъщност подозирах, че има проблем. Затворих с мрачното предчувствие за предстоящи идиотщини. Точно по моята специалност!
- `Що не го изчукаш? – Марго отново се материализира пред мен. – Нали това е целта на занятието?
- На моето или на твоето занятие? – погледнах я накриво над чашата.
- Искаш ли тройка? Аз съм на разположение.
- Ще го имам предвид.
Сега разбирате ли за какво говоря? Аз съм като магнит за неприятностите. Ако някой производител пусне на пазара една-единствена дефектна преса за коса, гарантирано е, че точно аз ще си подпаля косата с нея. Цяло чудо е, че все още не съм на командно дишане в някое отделение за коматозни.
Звъннах на Боби горе да си отваря очите на четири. Той със сигурност щеше да е безкрайно благодарен на някоя мъничка мъзможност за лична среща tête-à-tête с някого от онези смотаняци.
Така! Засега поне бях в относителна безопасност.
Каква каша! И то само заради проклетия ПМС. Май имам нужда от консултация с гинеколог или поне от по-силни успокоителни.




(Това е само началото на нещо, което почти съм завършила, но ми се иска да чуя мнението на други хора. Вече се консултирах с двама журналисти, които ме посъветваха да го издам, обаче се колебая, да не говорим, че финансовата част на въпроса е сериозна пречка.)