Когато някой закъсваше винаги опираше до Любо Графа. Любо си беше неформален лидер в квартала и това беше, не защото приличаше на Белмондо и се обличаше с кафяво кожено яке и черна тениска като от оня филм на Жан- Пол за самотното ченге.
Не и за това, че пушеше цигари хващайки ги с основата на пръстите или, че ходеше леко клатушкайки се така, че веднага да ти се прииска да се сбиеш с него или поне да се заядеш.
Той беше лидер защото просто помагаше. Помагаше безприкословно, без да иска услуга за това и дори при естествената последваща почерпка пиеше предимно чаша червено вино или бира. И можеше да те измъкне от ситуация в която си се натресъл макар, че не си смотан банишорец или пъзльо от Лозенец, а печен коньовичарин.
Та и случая с Мильо беше подобен. Мильо беше женен за една красива но и ревнива жена. Беше я намерил на една командировка в Белица и я беше докарал в Коньовица. Хубава беше милата, Горица се казваше, с всичките си дадености за да заеме достойно място в махалата и да се обръщат подире и, но и с ревност, която направо даваше повод на всички нас да бъзикаме Мильо и да се смеем на негов гръб.
Той беше завършил за лесо инженер и често пътуваше но все гледаше да не е с преспиване, че си знаеше хубавата жена, а и знаеше великата поговорка или по точно констатация в махалата, цитирана често от Любо Графа а именно, че ” от крадец да открадеш и на еб...да нае...ш е най-сладко ама и най-боли”.
Един вид да се пазим, това което правим ние с мацките на другите, да не се намери някой по гявол да ни го върне.
“Защото - разсъждаваше Графа на редовните ни вечерни срещи в “Сивият кон”,на теб да ти шлайфнат гаджето или да ти свият нещо, я касетофон я плоча си е направо живо падение. И то не само личностно но и на махалата. Махалата получава персонална обида. Така де!”
Всъщност Мильо също си беше по женската част. Имаше си явно обект и то може би не един, но дискретността не позволяваше, нито да го питаме, нито той да споделя.
Е, ако кажеше нещо, че някъде е “свършил работа” то беше по законите на Коньовица минимум една година след приключване на връзката. Толкова беше периода на секретност. Или както Графа казваше литературному- “след последното съешаване да минат дванадесет месеца”.
Нарочно пускаше такива думи- съешаване, да ни дразни, но това си беше закон за всички нас.
Разделиш ли се с една жена, по каквато и да е причина, тя жената е също наранена и да я разнасяш е строго забранено. Какво сте правили си е ваша работа. След дванадесет месеца можеш вече да споделиш и то с приятели, че тя е вече свободна от теб и, че ти не си заангажиран с нея.
Може би затова мъжете в Коньовица се славеха освен като добри любовници и като дискретни джентълмени. Е, защо тогава някои се учудваха, че красиви момичета от Банишора или Драз Маа`ла чак до “Раковска” и дори от към Руски Паметник, често присъстваха на нашите купони и ходеха с наши.
Та един ден Мильо доста късно към седем сутринта в събота дотърчава и буди Любо. Късно защото всички ставаха рано дори в почивните дни. Просто къде най-сладко ще пиеш кафе ако не в осем сутринта в топъл летен ден на огряната от слънце “Нишка”.
Та събужда го Мильо и му прави знаци да отидат към края на двора. Мильо като се притеснеше правеше едни характерни гримаси по скоро се опулваше и въртеше очите като явно се мъчаше да намигва, уж дискретно, с едното око, така да излезе тарикатси, ама не се получаваше и само ставаше по-странно, хем мълчи хем се пули, върти очи и намигва ту с едното ту с двете. Изглеждаше от страни като чалнат ама Любо знаеше при това кокорене, че става нещо сериозно. На Графа къщата имаше двор, който стигаше на вътре чак към механотехникума с махнатите букви”Сталин”.
Любо знаеше, каква ще е първата дума на Мильо и тя беше естествено;
“Любо спасявай!”. Те си бяха две думи и затова двамата отидаха към дъното на двора да запалят по една цигара, ритуал задължителен при такива разговори. Там имаше една вишна и една пейчица точно за такива дискретни разговори.
Без много предисловия Мильо сподели проблема.
Бил заминал сряда за провинцията и уж да се върне в четвъртък, но артисал при едно гадже в Карабунар.
То, той се отбил уж само за една цигарка, ама тя - гаджето, стара негова приятелка го накарала да остане.
Той в стила на Графа не се разделяше с бившите си приятелки с лошо и години на ред си ги поддържаше приятелствата, дори така, и без секс, просто за тръпката. Та Жени, така и викал на Евгения, извадила червено вино и прясно козе сирене а и малко домашна луканка. Споделила, че е сама седем дни до другия вторник.
Мъжа и бил на семинар в Каварна и се обадил точно преди Мильо да отиде, че дори щели да ги водят до Румъния за обмяна на опит.
Е, при тези дадености, как да не се отпусне човек и нашия останал. Четвъртък и Петък цял ден не си показали носа на вън, че то селото не е много голямо и се знаели а и ядене и пиене в селска къща, дал Господ.
Само, че тази сутрин към четири звънял телефона на момичето и го търсили него, Мильо. Тази негова стара изгора я знаели само трима души в това число и Графа ама не бил Графа звънял, Ситен Боре бил.
В мъжките среди имаше такава практика, двама най-близки да знаят по един два секретни телефона, така за всеки случай.
Любо кимнал с глава, вярно не бил той звънял, Мильо правилно е разбрал. Трябва да се отбележи, че Мильо беше добър приятел ама малко лабав в главата относно логичните заключения, лесто изпадаше в ситуации на умотване и се заплиташе още повече.
На кратко Ситен Боре звънял защото дочул един разговор. Разговора бил между тъста-дедото на Мильо и жена му в бакалията на Симо.
Тъста на Мильо и тъща му, бабалъка, тръгнали да им идват на гости в София. Ама като минавали по стария път от Пазарджик видели колата на Мильо на паркинга в Карабунар. Мильо имаше един бял Опел рекорд 1700 и номерът му беше милиционерски 1717.
Тъстът му дори спрял и се позавъртял по площада, надникнал в двете кафенета ама като не го открил продължил за София доста учуден какво прави колата му там.
Та вечерта в магазина - Ситен Боре бил там- говорил с дъщеря си, че колата на Мильо била в Карабунар. Горица много се зачудила и обсъждала с баща си, че той Мильо бил командировка в Белоградчик, нещо по скалите и горите там и как така колата в Карабунар. То и тъщата тогава мърморела, че на мъж не може да се вярва и, че ако била тя, щяла да го разчекне като пиле на тиган, ама нали тя, Горица не давала да се говори за Мильо, зер златен бил тоя зет, ама като не слуша мама, ще пати.
Ситен Боре, като част от екипа на махалата, веднага се досетил, че може да стане фал. Той беше малко албански реотан, в смисъл стопляше по-бавно, но този път отърчал до пощата и звънял на трите телефона дадени за спешни случай от Мильо. Още на първия го набарал в онова пазарджишко село и му казал, така и така, твоята знае, че си в Карабунар и дедо ти е засекал колата ти там. Мильо се стегнал не на шега и набързо сутринта в шест тръгнал и ето сега бил при Любо да помага.
Любо Графа имаше винаги под ръка няколко варианта за измъкване от подобни ситуации. Важното беше да не прилага на един човек близки и скорошни варианти. За Мильо беше прилагал вече варианта с болнични от доктор Васко, ходене на мач на Левски в Перник, внезапно естествено. Номерът със счупена биела на Жигулата също бил прилаган. А една биела не беше като крива джанта, искаше часове поправка!
Е и още няколко секрета. Затова сега се замислил по дълго. Тук случая бил по-сериозен. Губеха се две нощи и три дни с днешният. Значи трябвало да е вариант поне от номер осем и нагоре по стълбицата на секретните варианти, което включваше поне още един ятак.
След три изпушени цигари Любо направил плана. В него се включвали бутилка водка, цветя, бонбони и поне три часа ходене по ятаци.
И това трябвало той сам да свърши. Мильо не трябвало да се знае, че е в махалата. По тази причина бил оставен в една барака всъщност в старата къща на любови на цигари, вода и един “ВЕФ” да чакал Графа да се върне.
Разбира се Мильо веднага дал пари на Графа за разходи, за които и не питал вярвал, както всички ние безприкословно на Графа.
Като оставил Мильо и взел парите, нашия се запътил към трето военно окръжие на “Сливница” и “Константин Величков”. По пътя взел цветя и бонбони. Планът бил следния.
От военното окръжие да се “заеме”, Любо мразеше глагола открадне една бележка за запас. Запас се взимаха по всяко време мъже до петдесет години и средната продължителност беше от седмица до десет дни. В окръжното Любо имаше една любов, Дорето, която той навестяваше не много често по една проста причина. Мъжът и беше военен и имаше оръжие.
Това караше Любо да бъде особено предпазлив, защото се знаеше, че военните са много ревниви. А бяха ревниви по простата причина, че много от тях бяха ако не импотентни, то поне със скромни полови възможности. Това беше факт обяснен от постоянния стрес в който живееха- учения, учебни тревоги и “маане по горите”-лаф на Любо, и отсъствия от дома за дни.
От друга стана жените им бяха много хубави, защото жените на военните можеха да се обичат по-скъпо, нали мъжете им имаха добри заплати. И бяха много “стръвни”, пак лаф на Графа, защото използваха всяко отсъствие на мъжете си за да наваксват, че той живота си течеше.
Та това Доре си беше много вярна на Любо и сега той разчиташе на нея. Все пак стара любов ръжда не хваща а и след Любо, любовта държеше влага дълго време. Направо си беше влажно при спомена за Графа при много жени.
На кратко, след едно по-дълго кафе в съседното на военното окръжие кафене и поднасяне на цветя и бонбони, Графа се снабдил с повиквателна заповед на която бе отбелязано, че...” така и така, лицето Мильо Ст. Попгьонев да се яви на секретен полигон номер едикой си за запас в определените от закона дни. Да дойде с личната си кола и чифт дрехи. При нужда да поддържа връзка с телефон”...и Любо си написа неговият телефон. Горе беше написано датата преди три дни и графа ”Строго секретно”.
След уреждането на този документ и обещание към Дорето в петък да отидат до Западния парк в оня празен апартамент дето го бяха дали на любовите родители и той лепеше с тапети вече две години, втората акция беше да се постави тази повиквателна заповед в кухнята на мильови и после уж случайно да се срещне жена му. Онази ревнива македонка.
Вторият акт бе поверен на Ситен Боре, който бил привикан на бързо от работа, връчена му бележката и пратен по задача като му било обяснено какво да прави.
После Ситен Боре се изтъкваше и разправяше, как приклякал по тарабите и се криел за да не го видела жената на Мильо и как прескочил оградата и как паднал в едни коприви и се бил ожарил свирепо и чак до кръв, но изчакал жената да отиде да види прането в дъното на двора, промъкнал се в кухнята и поставил повиквателната на хладилника отстрани с един магнит, ама така, по-на страни да не се забележи от първия път. После как жената уж изтропала и Ситния се скрил под масата и как тя уж влязла пък излязла и пак влязла в кухнята и така три пъти. И как той бил под масата и най-партизански се криел и се справил със ситуацията.
Това Ситен Боре го говореше малко излишно, защото каквото и да беше направил ,той си получи бутилката водка от Любо, но Ситния обичаше да си се фука.
След като Боре докладвал на Любо, че е изпълнил задачата, идвала ролята на Графа. Нашият се върнал в къщи, облякъл си офицерската униформа за запас, той беше капитан и така излязъл на улицата и се запътил към къщата на Мильо. Изпушил две, три цигари докато му се избистри монолога и врязал в двора на Мильо. Жената го забелязала и излязла да го види какво прави.
Трябва да се отбележи, че Любо имаше безспорно фантазия и всички вярваме в убедителността на неговата постановка а тя била;
Онзи ден Мильо не бил тръгнал за Белоградчик а го взели секретен запас, него и Любо и през нощта на загасени фарове били отишли до осми полк до един град, Любо не можел да каже града. Колите за секретност ги оставили в близките села до града, защото трябвало през нощта да се привързват по карта и да направят рекогносцировка на местността в контекста на учението. Графа пускаше такива лафове като, контекст, рекогносцировка и планшет, та жената да се шашне от секретността на акцията. Та сега той дошъл, че у тях имало едни документи забравени от Мильо и да ги вземел и пак тръгвал.
От първо жената го погледнала учудено, после недоверчиво и накрая уплашено.
Какво учение- казала но влезли в къщата, Любо я побутнал така за секретност да не гледат хората. Нашият се завъртял по кухнята и уж случайно видял повиквателната на хладилника.
-Ето това е но не трябва да се знае от никой- казал, показал заповедта и попитал.
Кой е в къщата още?-ама така, по- строго.
-Баща ми дойде от село, казала жената и разказала, как той видял колата на Мильо в едно село и как се учудил и как се въртял да го срещне и как изпаднали в почуда какво прави колата там и дори майка и започнала д подхвърля разни приказки за зет си, че то на зет да не се вярва и, че по принцип мъжете били развратни и хойкали и ето като имали коли, можели да ходят по разни точки на земята с тия пусти коли. И още казала вече в София пред нея, че като се върне зетя веднага да дадел най-подробно обяснение за това къде е миткал и с коя.
И се били и притеснили, ама ето сега като се знаела, че е такава работата, че той Мильо е по държавни военни дела и то секретни и с него, с Любо, дето такова доверие му има не само махалата но и държавата, защото тя усетила, че в махалата той, Любо е най-достойния и честен човек и добавила, че това дори е гордост и тя жена му била спокойна, че не е при друга, а и той, милия сега къде ли мръзне по палатките.
“Не само мръзне но е и гладен и цигари няма, натъртил Любо и продължил, че да се служи на родината в това смутно време на проблеми, направо си проблемно време, си е направо за голяма гордост и дори величие.
Тоя монолог още повече впечатлил жената, все пак Графа си знаеше силата и чара да убеждава насрещният дори в полу лъжлива ситуация, а тази направо си беше напълно лъжлива. А и след този монолог на Горица дето той, Любо бил най, по и прочее, направо го хванала гордостта, но се усетил и пак придобил сериозен и тайнствен вид. Жената през това време доста практично донесла пет подкови луканка и пита кашкавал да носи на Мильо. Любо я заклел, че всичко е военна тайна на никой да не казва нищо, че тия от НАТО не спят и ако може да не излизат от София нито майка и нито баща и до завръщането на Мильо.
- А колко дни ще е това учение- попитала жената. Графа без да се замисли казал;
- Още три дни.
После се замислил какво ще прави Мильо три дни ама било късно да се поправя. На бързо се измъкнал и право в къщи. Мильо го чакал вече изнервен, че не бил ходил и до кенефа, че нали нашия му бил забранил да си подава носа на вън.
-Хайде сега на колата и още три дни при твоето маце в Карабунар-така му наредил и му разказал всичко. Колата била скрита между блоковете в Западния Парк. Проблем било, как през деня да се измъкнат от махалата и да не ги види никой. Любо и това решил, дал на зад, неговата Шкода и Мильо на задната седалка с едно одеяло покрит та до Западния парк.
После отпрашил за Карабунар и успешно се върнал след два дни. Една седмица след това Мильо черпеше Любо, Ситен Боре а и цялата компанията. Ние подпитвахме за какво е толкова щедър но за тези случки имаше друг мораториум поставен от Графа - един месец.
Дискретността трябваше да се спазва, че иначе можеше да се пропука общия фронт срещу женската част на планетата. Или поне на София. А при активните действия на всички нас пичовете от Коньовица, това беше недопустимо. Мъжката завера беше закон.