автор: Agaq

Дъждът
съблича капките
по топлата ми кожа -
пареща
от твоя вулканичен дъх.
Вселената ухае на ръцете ти.
Притихваме.
Вали.
Потичат светове.
Тревата е убежище.
Нюанси сменят очертания,
овалните луни в очите ти
ме викат.
Ръцете дращят -
струни за оставане,
бързеи (лудетини)
се плискат,
мирише на сено
и тревата (шарената черга)
напоена с гласовете ни -
смълчава се.
Шепотът се скрива
(страх го е от зимната орисница),
събира стонове в гнездата
до следващата пролет.
Събуждам се.
Навън вали.
Ухае на кафе
и на ръцете ти.