автор: lisiza

Първа част
Първа глава
Балът(край)


...Държавните изпити бяха утре. Днес Дарина вече се радваше на летните дни, без часове и задължения. Седмицата се очертаваше натоварена, но ваканцията бе дошла. Кратките за сега разходки покрай реката в гората, щяха да се удължат. Слънцето щеше да грее и за нея. Ароматът на Лаго я мамеше отдавна. Сянката на дърветата, с пръснатите петна, цветята и първите неузрели горски ягоди раздаваха щедри обещания. Но днес е последният й час, в неговия клас.
Каква досада! Отношението на класа към нея се промени буквално последните дни. За нещо бяха против. Не я интересуваше особено. Единствено Динко и Кръстьо с техните настроения. Всички грешаха. Може да е сгрешила и тя. Не вярваше. По-скоро друга бе причината. До скоро близки с учениците, сякаш станаха врагове. А това радваше Бонка.
Днес, както и очакваше в час бяха половината. Оценките готови и като нямаше какво да си кажат, мълчаха в очакване. Другата половина, избягалата, седеше в някое кафене. Интересните й часове се бяха стопили. Трудната материя ги караше да четат, да не отсъстват и достоверните разкази на Дарина засилваха интереса им. Но сега бе края на учебната година и нямаше значение дали са в клас. Бяха с класната си. Нея слушаха внимателно. Те бяха обикновени деца, слушаха авторитети и класната си, разбира се. Дори да ги мамеше.
Дарина пусна учениците преди звънеца. Те не си тръгваха. Учуди се, защото не се виждаха за последен път. Динко упорито отбягваше погледа й. Балът още не бе отшумял и той помнеше вечерта. Бяха се променили. Светналите им лица в първия учебен ден, когато я посрещнаха бяха изместени с мрачно предчувствие. Кръстьо бе от тази половина. Не престана да се върти и да не слуша. Не че имаше какво да си кажат по уроците. Поведението му издаваше подозрение. От какво?
Преди часа видя Бонка. Тя бе щастлива и й хвърли многозначителен поглед. Дарина се подсмихна. Беше ясно. Без да го е чула или видяла. Дарина се сети за плетената й блузка и без да иска се засмя. Тя бе излязла преди Бонка да и каже и две думи, да се радва сама на превъзходството си. И ето Кръстьо се въртеше на стола си и очите му търсеха нещо за да се спрат. На Дарина й ставаше все по-весело. От нейното неоправдано веселие се отприщи гневът на момчето.
- Как се прибрахте след бала? - нямаше предисловие. Бяха в час, бе закъснял, влязъл без да поздрави. Тонът му бе на разгневен любовник. Разликата в годините им бе очевидна, но той бе влюбен. Видът му бе предизвикателен. Всички дочуха нещо за бала, за стаята, за учителката. Но подозираха нея, Дарина, а не класната.
- Прибрах се!
- Как се прибрахте?- Настоя още повече Кръстьо.
- Как? С бял мерцедес. - Отговори леко учудена тя. Въпросът малко я разстрои. - Защо?
- Сгурно е бил някой стар модел.- Заключи той успокоен и се отпусна на стола. Другите замръзнаха на местата си. Той сам напомни за вечерта.
Дарина се изправи и го приближи.
- Все още сме в час!- Напомни тя, но той не помръдна. Лицето му бе побеляло от гняв или от ревност, това не я касаеше, дори я злепоставяше, но ето че звънецът най-накрая прозвъня. От любовно безсилие, гняв или мъка, той скочи и побягна навън. Останалите се раздвижиха, сбогуваха се. Те като че ли бяха забравили за разговора.
Младата жена погледна към Динко. Той беше спокоен с невинните си детски очи, но лицето му бе леко омрачено. С чужда вина и чужда грешка.

Към учителската на втория етаж, в съзнанието й изведнъж нахлуха думи, жестове, глупави усмивки и недомлъвки. Всичко застана по местата си. Връзката бе между двамата, но се спрягаше нейното име. Това бе недопустимо само по себе си. Сега не можеше нищо да направи, освен да чака, истината да излезе наяве. Момчето нямаше задръжки. Въпросът към нея го издаде, увери я, дори да е имала и малко съмнение. Момчето нямаше и угризения. Не криеше нищо. Всичките му чувства бяха пред погледа на класа. Но той бе един от тях. Беше защитен . Тя - не. Той бе напълно съзрял. Бе станал мъж. Следваше инстинкта си. Кога суетата измества самоуважението, а амбицията заслепява? Въпроси, на които той още нямаше отговор. Бе подвластен на чувствата си, глупост намерила път да се развива, затрупала самоизмамата на егоистичните чувства и желания, постигнати лесно и още по-лесно стъпкани.
Мисълта, че с класната са били заедно, в момент на страст или самота, или просто глупост, отврати Дарина. Любов между учител и ученик. Може би съществува. Детска любов, да. За нея всички знаят. Но истинска и зряла? Понякога се случва и се оставя да отшуми, с настъпването на следващата година. Толкова е къс животът й. Първите чувства са толкова крехки, без имена, без да знаят от къде са и единствено търпението ги прави възможни да отшумят, да си отидат, така както са дошли. Никой не би поощрявал подобни чувства, освен ако не иска да се възползва от тях. Колегите не биха го направили, Дарина също. Но Бонка, имаше собствено мнение по въпроса.
Любовта понякога е изпитание, сладка тежест, радост и унижение. Щастлива в края си, намерила подходящото време, място и човек. Поняга е коварна, подтиква умишлено към малките грешки, от които няма измъкване.
Истината е трудна. До любовта се стига, понякога чрез страдание. Болката от нея е философията на любовта. За това философите не се четат. Всеки има своето обяснение и всеки изпитал поне за първи път любов, също. Любовта има много имена и всеки взема най-достъпното. Но сведе ли се истинската любов между ученик и учител, философите мълчат. Тънката граница е тинята в която при всеки опит на единият да се измъкне, затъва. И винаги другият не е подготвен за края й. Дори не я разпознават, липсва им мъдросттта на годините. А свидетелите на тези може би нормални чувства, не я разбират и тълкуват с лоши имена. Заклеймяват, без да помислят и отсъдят. Моралът поставя въпроси, но отговорът не е еднозначен. Според случая, според двамата замесени. Дори да не знаят силата на платоническата любов. Тя е прекалено недостижима, за да се замислят. По-простото определение е по-истинско. Един от двамата явно е хлътнал и разбира се, виновен е учителят. Дори да не е давал и грам поводи за ответно чувство. За това всяко по-романтично настроение се тълкува за любов. Дори жест, дори дума, дори пожелание за празник или лека нощ. Кой в каквото настроение е дочул нещо по въпроса.

Изпитанията пред Дарина се увеличиха. С неодобрението на класа. С подозрението на някои колеги. Да подозират. Няма какво да крие. Тя имаше и има своята любов, макар и далечна. Тя я заслепи в най-неподходящият момент, но се остави да я завладее. Изборът бе труден и престоят й в Лаговит лечебен. Не само за здравето. Сега след края на учебната година бе богата и с любовта на учениците си. Другите я обичаха. И половината от класа на Кръстьо. Те поне правеха разлика от родителската любов, която им даваше. Те не разбираха, колко е важна и животоспасяваща тази любов за младата жена. Вината й бе, познанието за земна любов, преодоляла невъзможното. Животът й поднасяше нова радост, страданието бе преодоляно, познало в себе си нереализация, след мъчителното боледуване, в което мислите я насочваха само към доброто, към душевния покой. Към нейния катарзис. Бе се отрекла от нормална, топла човешка любов. Бе обърнала сърцето си към духовното пространство, непознато и мамещо. Съдбата й я теглеше напред, тласкайки я все повече към нови изпитания, към пречистване, към себеотрицание, към несъществуване. Но защо тя толкова страда по своята несподелена любов? Може да я има, трябва само да се обади по телефона. Той чака.
Ето и Кръстьо, с неговите въпроси, свиха сърцето й. Момчето може би страдаше за първи път, истински. Но нищо не може да направи. Това е неговият път, който трябва да измине сам.

Пред учителската се спря. Вратата бе широко отворена. Колегите се поздравяваха. И Бонка приемаше поздрави за нещо. Тя нямаше деца и искаше... Може би, това е радостната вест, при която всички й се усмихваха, позабравяйки ниприязънта си към нея. Дарина се обърна, случайно. Кръстьо я гледаше, като за последен път. Погледът му отговори на въпросите. Той ревнуваше. Той бе опознал любовта. Да се радва ли за него? Защо? След като му носи страдание. Извърна поглед към Бонка. Тя тържествуваше и не криеше погледа с превъзходството си над Дарина. Само ако знаеше тя, всъщност. Но не можеше да знае.
(край)