автор: chocolate

Ужасно е, когато няма къде да отидеш. Всичко наоколо е пусто и празно. Всички срещнати очи са чужди. Без обич, без топлина, без онази частица очакване, която…
По Дяволите! Не трябваше да излизам. Не трябваше, но онази стая… Там също ми е чуждо. И студено. Храброто ми войнишко одеялце е безсилно и тънко пред студа и лошите неща. Разлепените спомени по стената гледат с укор пълният пепелник. Не е изхвърлян от вчера. Или от завчера. Все едно. Сенките се промъкват от непрочетените книги и мълчаливо сядат около масата с мръсните чаши. Какво да ви налеем: топлина, горчилка? Останало е малко от снощи… а моята сянка стои до прозореца и гледа тъжно навън. Навън е мрачно. Сиво е - като пред дъжд, но нощта е още далече. Сенките могат да излизат навън само нощем. Само нощем могат да докосват мокрия асфалт. Да минават безмълвно по улиците между закъснелите пияници и бездомните котета. Да забравят пространството и времето, да сядат по пейки, на които са седели някога с някой, нощем.
Три глътки неизветряло бренди. Топлина или горчилка задрямала на дъното на небрежно подмината бутилка. Навярно някой дълго ги е търсил. Били са му нужни, но не ги е намерил. Сега са мои. Нужни са на мен. Коя ли беше снощната ми чаша?..
Сянката ми все така мълчеше до прозореца. Стоеше на същото място, на което посрещнах изгрева, подпряла чело на студеното стъкло. Също като мен тогава гледаше навън. Навън се канеше да вали.
Ръката ми стопли една чаша. Защо да не изляза?.. ще бъдем сами под дъжда със старото ми яке. Малко пропуска, но нищо. Погледнах към сянката до прозореца. Нямаше я. Само сиво дъждовно небе, завързано с празни въжета за пране. Старото ми яке прошумоля нетърпеливо на закачалката. Допих набързо чашата и го вземах. То ме прегърна с радост. Беше забравило откога не сме били сами под дъжда, а и със закачалката си бяха омръзнали. Не забравих ли да… сянката ми седеше на масата и гледаше празната чаша. Чашата топлеше. Брендито в мене загорча. Загорча нормално.
Навън още не беше заваляло. И хората не си бяха отишли. Хората са толкова много. И омразата им е много . и безразличието. Масите в този град не стигат за всички, които искат да изпият по чаша душевност. Душевността не стига за да разкъса тесните им кръгове от суета и празни думи. И празните думи са много. Повече от хората. Идват отвсякъде. Натрупват се. Дрехите сякаш бавно натежават. После идва умората. Онази умора, която ни изпраща вечер и посяда накрая на леглото обута в стари чехли, да изпуши последна за деня цигара. Онази, която изтощена протяга ръка към ключа на лампата. Сънят изтрива спомена за ръждясалия стълб до релсите, за заминаващите влакове, за онази пейка на празната спирка, за пътя с фаровете, заминаващи към изгрева. Утрото ни събужда с дъха на забравения пепелник. Все още неотишлата си умора протяга ръка към глътката кафе и горчивината на първата цигара. Една сянка под лампата прелиства с празни очи последните страници на някаква книга. Излъганото чувство за дълг и звънът на часовника натискат копчето на асансьора. Вратата тежко хлопва отзад, погълнала своето. Изгорялата лампа мълчаливо надзърта през прозорчето на всеки етаж. Ще се качите ли?.. Някъде горе една сянка уморено седи пред празна чаша от кафе и допушва недопушената ми цигара. Първата за днес.
Не трябваше ли да излизам?..
Няма ли да завали поне малко. Така ми се иска дъждът да измие улицата от чуждите стъпки. Да останат само моите. А след това да измие и тях, когато спра. Да не ме намери никой. Искам да измие и онзи прозорец, при който ме намира сивотата на утрото. През който сенките гледат навън и търпеливо чакат да мръкне. Сенките обичат тъмнината. В мен е тъмнина. Обичат ли ме?.. Искам да измие и онази пейка, на която не сяда почти никой. Никой не обича пейките по спирките. Прашни, изподраскани, натежали от умора и последните вицове, изтощени от среши и сбогувания. Тази пейка е сама. Никого си няма, освен онази другата пейка от отсрещната спирка. Не посреща никого освен някой излъган да отвори вратите си автобус. Не изпраща никого. Само фаровете, заминаващи към морето. И черните очила зад стъклата. Когато вали стъклата и махат с отегчителният ритъм на чистачките:
- Хайде с нас! Хайде с нас! Морето е т-а-а-м…
- Не мога. Нали знаете…
Знаят. Не може да замине. Ако замине, другата пейка отсреща ще остане съвсем сама. Лошо е да си сама. Лошо е. Понякога едва различими контури стигат за всичко. Понякога дори самото усещане за присъствие насища. Достатъчно е.
Днес няма да завали. Стъпките, от които бягам тежат върху тротоара. Думите събрани през деня тежат. Пейката мълчи. Ръцете ми притискат слепоочията. В мен нещо боли. Боли ме. И е толкова празно. Вятърът ме докосва. Спомен за изгубена ръка. Разплакана тебеширена рисунка на асфалта, избледняла в безмълвието на времето. Горчивината на трите глътки бренди…
Излъганите автобуси отминават гордо. Излъгалите се шофьори мълчаливо запалват цигара на последната спирка. Чувството, че някъде нещо са сгрешили, изтласква мисълта им за майка ми. Много грешки станаха. Това сивото време опъва нервите. Цигарата угасва настъпена от тежка подметка. Много грешки.
Няма да завали. Бавно започва да се стъмва. Един силует довлече умората си до отсрещната пейка, онази която не изпращаше никого. Уморено седна с наведена глава. Уморено докосна с ръце слепоочията си. Не беше сянка. Сенките предизвикват усещане за липса, не за присъствие. Някаква студена ръка докосна сърцето на бездомната ми душа. Тя мълчеше полуотворила устни, затаила дъх. Празният поглед отчаяно се опитваше да разкъса мрака. Силуетът вдигна глава. Може би усети присъствието ми. Не зная. Може би просто търсеше автобус, с който да отиде до последният отворен магазин за хляб. Може би… Не виждах. Сякаш усещах погледа. Ръката, докоснала сърцето ми, се сви и то запърха уплашено в нея. Задъхах се. Слепоочията ми започнаха да пулсират. Беше миг. И беше безкрайно дълго. Като сбогуване.
Един закъснял автобус отдалеч намали и закри с тялото си силуета. Станах и се обърнах. Стъпките ми бавно докоснаха тишината на алеята. Зад гърба ми автобуса потегли към магазина за хляб. Не се обърнах. Страх ме беше, че ще се обърна и ще го видя там, на онази пейка, която не изпраща никого. Страх ме беше от онзи поглед, който така много приличаше на моя. Страх ме беше от всичките необясними усещания. От всичко…
Отново тази стая. И това легло. За кой ли път не паля лампата, когато влизам. За кой ли път лягам по очи, без да се събличам. И без да се опитвам да не мисля за нищо. Умората придърпа едно одеяло върху гърба ми. Стана тихо. Само някакъв далечен глас зад стената говореше нещо неразбираемо. Една сянка се измъкна от тъмният вход, премина по малката уличка и пресече булеварда. Малко коте претича към ъгъла на последната къща. Двама полицаи се опитваха да събудят един полузаспал пиян. Сянката постоя малко, погледа ги. После тръгна бавно по алеята към онази пейка, която изпращаше фаровете към изгрева. Седна. Ръцете и докоснаха слепоочията.
Котето надникна иззад ъгъла.
Така и не заваля.