автор: Moby

Знаеш ли колко силно искам да бъда истински човек...


Да се смея, когато съм щастлива;
да плача, когато ми е тъжно;
да казвам в очите на простака, че е такъв;
да заплювам лъжците и подлеците;
да не позволявам на никого да ме унижава и тъпче;
да ставам и да си тръгвам, когато поискам и да тегля една яка майна на тези, които са си позволили да ме наранят, обидят или злословят;
да отдавам на всекиму заслуженото;
да не спестявам на никого истината;
да не се налага никога да се преструвам...
и още много бих могла да ти напиша за представата си какъв трябва да е човек, ако може да си го позволи...

Истината е, че на моменти ме боли сърцето от тоталната безпомощност, която изпитвам. Защото стремежът ми е, не просто да предпазя себе си и близките си хора...
Иска ми се да успея да помогна на всеки, който все още не е загубен в "Блатото на вечната воня" (от култовия детски филм "Лабиринт").
Иска ми се да мога да вдъхвам надежда, да карам малкото оцелели истински хора, да повярват, че Човечеството все още съществува и те са тези, които ще го съхранят във вечността. Човек е творец. Би могъл да сътвори собственото си щастие или нещастие. Колкото сме малки на фона на Вселената, толкова сме големи, когато се стремим към нещо красиво и добро. "Красотата ще спаси света", си мислят тъпите манекенки, визирайки циците и задниците си ( с извинение за вулгарния език )...
Да, точно красотата ще спаси света, но не тяхната външна, преходна и миниатюрна изява на такава...
Колкото по - дълбоко в себе си прозреш, толкова по уязвим ставаш.
Сигурно си срещал някъде научно обоснованият факт, че човек използва през целия си живот едва 30% от капацитета на мозъка си. Тоест в апогея на физическото си и умствено развитие достига тези 30%. През останалото време варират от 0 % до 20%, предполагам... Какво ти говори това? Може би, че сме едни лениви, неразумни, боязливи форми на живот. Всеки, който премине отвъд 30-те процента, обикновено бива заклеймяван като луд, фантазьор, болен, сбъркан. Колкото по малко мислим, толкова по - добре за водачите на стадото, толкова по - лесно се упражнява контролът върху боязливата човешка издънка....
И, да, страхливи, безпътни влечуги сме... Заслужили сме названието си с хилядите си вини.
Дали случващото се не е едно Божие наказание, изсипващо се върху хората заради страха им, заради примирението им, заради нежеланието им да придобиват знания и умения, да се борят, заради боязливата им същност, търсеща винаги лесния и добре утъпкан път...
Знаеш ли, в един момент установих, че не са останали почти никакви хора, с които да разговарям. Повечето са разни познати за маса, чиито интереси и желание за смислена комуникация, избледняват силно след третата водка...
Имам и множество от тези познати, които "слушат чалга само като пийнат". Било много отпускащо, след тежкия ден!!!!
С годините започнах да се отвращавам от душевното падение на много близки до мен хора.
Наложи се да редуцирам контактите си до минимум, защото се натоварвах зверски от заобикалящата ме простотия.
Един ден се огледах и осъзнах, че съм ужасяващо сама, останала ми беше само музиката, книгите, алкохола и някои производни на конопа...

И въпреки, че нямам право на заключение, ще направя такова:)

Всяка сутрин гледам онова малко, нежно, невинно създание вкъщи, което отваряйки очички от сън, винаги се усмихва.
Цялото му личице грейва от щастие.
Усмихва се, просто защото ме вижда, усмихва се, защото се е събудило и знае, че идва нов ден, че пак има светлина и, че тази добра великанка ще го обсипе с целувки и прегръдки и ще му даде топло млекце. И това му е достатъчно...

Защо ставаме гадни озлобени животни, когато сме били усмихнати ангелчета.
Как ми се иска да я спася от тая помия...

"Човекът е главна фигура в животновъдството!" – комунистически лозунг