автор: Tiranozavar

Лято е. Горещо. Платът на роклята ми е хладен. Когато се появи вятър, тя прилепва към краката. Въздухът ме обгръща в спираловиден вихър. Полепва по леко загорялата ми кожа. Зърната на гърдите ми настръхват, втвърдяват се почти до болка. С периферния си поглед се опитвам да уловя контура на рамото си и част от гърба.
Сякаш някой ме следва, колебае се, а аз с леко, едва забележимо трепване на китката му подсказвам посоката. Ако не бях толкова слаба, срамежлива и безцветна сигурно щях да съм хубава. Никога няма да бъда толкова привлекателна, колкото си представям. Или колкото бих искала. Имам крив нос, воднисти очи, почти никакъв бюст. Кожата на дланите ми е бледа. Болнаво бяла. Сякаш преди да се родя ръцете ми са били вързани над главата, докато от тях се отдръпне и последната капка кръв. Гласът ми е висок. Неизразителен. Единственото хубаво нещо у мен са добре подредените ми зъби. В една линия, мек овал, равни по височина, дребнички и много бели. Ако имах малко по-плътни устни, а и чар, щях да използвам тази усмивка. Щях да тренирам изражението си в огледалото. Невероятно е как някои жени умеят да използват дори най-малката си хубост. Даже задника си. Понякога се забелязва само той. Стегнатите полукълба, бричовете, под които бедрата извират сякаш изведнъж. Като че ли единственият живот в тези тела се е разположил като в трон някъде между краката, под кръста, излегнал се царствено в корема. Като животинче, което мята невидими нишки към всеки палав поглед. Улавя го като в примка. Облизва го, изпива му дъха с пареща захапка. У мен обаче няма нищо такова. Дори да затворя очи, дори да се напрегна, едва ли ще привлека някой. Хората минават покрай мен като край сянка. Сякаш не съществувам. Понякога имам чувството, че дори да се съблека в средата на най-дългата улица, на най-оживеното кръстовище, да се покача на най-високата кула и да разкъсам роклята си, да скъсам бельото си, да изхвърля с артистичен жест обувките си, една по една. Дори да се разкрещя, едва ли някой ще ме забележи. Усещам, че съществувам само, когато се движа. Твърдата земя под краката ми, слънцето, което кара клепачите ми да се притварят, полъхът от преминаващите край мен хора. Миризмите. Научих се да различавам безпогрешно уханията на поканата от тези на отказа. Онези на набиращата скорост страст от другите на умората, празнотата. Сякаш имам мисия. Колекционирам чужди движения, части от тела, погледи, миризми, случайно изпуснати на улицата мисли. Някаква фантазия, която младо момиче прошепва в ухото на завърнал се от дълъг път моряк. Мечта на момче, взряло се в огромния екран в киносалона. Трепетът на бременната жена, която стреснато се оглежда, когато усети в корема си ударите на малкия човек. Недоволството на дебелия мъж, който си купува вестник, забравя да го прочете, а после цял ден се опитва да си спомни какво е пропуснал.
Забелязала съм, че когато съм мокра, когато завали дъжд, уханията стават по-плътни. Сякаш се пренасям в някакво ново сътворение, в някакъв невидим до този момент Едем, където вместо хора от кал и ребро, плътта се създава от ухания. Някои миризми са вулгарни. Нахални. Мръсни. Други леки, нежни като криле на пеперуда. Други са безпомощни. Като човки на голишарчета, изоставени от майка си, в средата на огромното и боцкащо гнездо. Има миризма на младост. На старост също. Младата плът мирише подканващо като чаша, която внимателна ръка на японка след малко ще напълни с чай. Или като настръхналия корем на младо и много влюбено червенокосо момиче. Като гръб на момче, което с мощен замах на ръцете разцепва вълните при прилив. Като краката на колос, който държи на гърба си цялото земно кълбо и то, за изненада на всички останали същества във вселената, не му тежи. Има и други миризми. Мигновени. Миризмата на живот. Някакъв миг, в който хората съществуват за секунда, и след това изчезват. Пространството се отваря като завесите на театрална сцена, появява се лице, след това шия, рамене, гърди, корем, таз, единият, а след това другият крак, пръсти, стъпала, две ръце, и миг след това торсът, крайниците, косата, всичко изчезва. Понякога си мисля, че това са неродените хора. Или нашите двойници. Някаква по-добра част от нас.
Вечер бавно се разхождам в града, в който живея. Ако бях различна, ако бях красива, очите ми може би щяха да блестят. А тялото ми да подканва. Походката ми да предизвиква срамни мисли. Не съм нито хубава, нито забележима и затова се опитвам да се движа по-близо до хората. Минавам край фигурите им и ги докосвам за миг. Сякаш случайно. Забавям крачка и се подхлъзвам. Или залитам. Щом се допра до някого зная, че част от него е останала в мен. Полепнала е в нишките на роклята ми, преплела се с всички конци, и това малко, едва забележимо парченце от непознатият ме обгръща. Усещам дланта му, шепата му да поема остротата на рамото ми. След това краката му, които ме следват. Като в едва доловим танцов ритъм. Това вероятно е танго. Някъде далеч зад нас в небето проблясват фойерверки, чуват се гласове, тромпет, пиано, дрезгавия глас на някой негър, оставил настрана чаша с половин пръст уиски. Картината е цветна, докато се приближа до друг. Тогава кадърът бързо се сменя. Звуците също. Аз съм режисьор, актьор, сценарист, лошият и добрият, любовта, измамата и ревността във всяка картина, която тайничко си открадвам от всеки непознат. С годините престъпленията ми станаха съвършени. Когато събера достатъчно хора, достатъчно допири, достатъчно миризми, погледи, излъчване, гняв или лъст, се прибирам. Поглеждам се в огромното огледало с рамка от орех. И се събличам. С равен, леко остър жест изваждам ножицата. Сядам на креслото. Палецът и средният ми пръст се плъзгат по хладните халки. Ако можех да се видя отстрани... Това са единствените мигове, в които вероятно изглеждам красива. Роклята се мачка в ръцете ми преди да я нарежа на много малки парченца. Колкото дланта ми. Около 16 парченца. Във всяко едно от тях е вплетен човек, целият, с всичките му части - ръце, очи, гръб, бедра, устни. Когато свърша с ножицата, внимателно я прибирам. Тя не ми трябва повече. Тялото ми е прекалено гъсто, за да може да се среже. Подреждам парчетата около себе си. И лягам върху тях. Около мен сега са всичките тези хора. Те ме обгръщат, докосват, галят. И за първи път в живота си съм много, много, много хубава...