автор: JohnatanMort

Всички права са запазени на и за Автора. Никой няма право да копира и разпространява това без знанието на Автора. Тук съм поместил 1 и 2 глави.


СНЕЖНИЯ ВЪЛК

by Johnaton Mort





ЗАВЕСАТА СЕ ВДИГА ЗА ИЗГУБЕНИЯТ ВОЙН

1

Вейовис

На вън снегът се сипеше на парцали. Полицейската сирена, която премина по малката уличка вече заглъхваше. От камината препукваха остатъците от въглени и се излъчваше нежната и мека топлина, галеща протегнатите ми към нея посивели от студ длани. Не съсирената кръв продължаваше да се стича по слепоочието ми. Топчето памук, което притисках в разтворената рана се наквасваше твърде бързо. Бях изгубил много кръв докато стигна до тук с Елизабет на ръце. Болката в главата не стихваше и за миг, а топлината още повече усилваше агонията в счупената китка. Мислено изживявах повторно изминалите няколко дни.
Няколко тихи стъпки ме отделиха от чувството на самота, и спряха мисленият ми поток. Замряха зад мен и една ръка се протегна над лявото ми рамо. В нея стоеше отворена бирена бутилка. Повдигнах здравата си, лява ръка и я поех.
– Благодаря. – изрекох със сухо гърло. Той приседна до мен на съседния стол и отвори още една бира, след което отпи.
– Разказвай. Какво се е случило? – заговори мъжът с дрезгав глас.
– Дълга история, Ви – казах замислено.
– Имаме достатъчно време Томи. Започни от самото начало, трябва да знам всичко, абсолютно всичко, ако искаш да ти помогна някак.
– Как е тя?
– Добре е. Ще се оправи, не се бой, а сега разказвай.
Надигнах леко шишето поглъщайки малко от студената бира и се облегнах назад в мекия стол. Жълтеникавата течност потече по сухото ми гърло. Веднага ме замая главата.
– Не ме прекъсвай, защото може и да изпусна нещо важно! – предупредих го аз.
– Както кажеш. – изпъшка спокойно събеседника.
Засмях се на ум и започнах своята история.

2

Погледа на съдбата

Всичко започна от прекрасния миг, в който я видях. Лицето й сияеше като главната звезда на коледна елха, а ръцете... Тези ръце толкова меки, снежно бели и нежни. Не можех да откъсна заплененият си поглед от нея, докато тя стоеше до мен пред касата за плащане в магазина. Тя ме забеляза с крайчето на пъстрите си очи, и устните й затрептяха в слаба усмивка.
- Какво ще желаете? – запита ме магазинера
- Кутия “ПАЛ МАЛ” – пресипнало произнесох.
- Само цигарите ли?
- Да.
Той чукна няколко копчета на касовия апарат и ми подаде правоъгълното листче с дължимата сума.
Протегнах лявата си ръка с една единствена банкнота и несъзнателно докоснах меката и бяла кожа като декемврийски сняг длан на омагьосалото ме с красотата си момиче. Тя се обърна бавно и се загледа с искрящите си очи към моите, но видя само своето отражение в черните ми слънчеви очила. Дясната ми вежда леко трепна и тя го забеляза.
Леко присви клепачи и сведе лъчезарна усмивка към пода. Хвана полиетиленовата си торбичка с покупките в нея и тръгна бавно към изхода... Без да откъсва периферният си поглед от мен. Докато минаваше покрай климатичната система, няколко въздушни струйки се заиграха с косата й. Това ме опияни още по-силно. След което тя излезе през вратата, оставяйки ме в импулсивен транс и притискащ задух. В този миг аз разбрах, че съм се влюбил както казват, от пръв поглед. Замечтах се за скъпоценните мигове, които исках да изживея с това момиче. Как се разхождаме хванати ръка за ръка през морската градина в нашият град, озарявани от лунното кълбо над нас. Усмихнах се леко, когато се сетих и за топлите и нежни нейни устни, на които бих дарявал купища целувки. Но мечтата ми секна, като фалшива кихавица. Касиера в магазина въобще не остана съпричастен към моят емоционален момент при което все повтаряше едно и също:
– Рестото ви... Рестото ви.
Поех монетите от неговата ръка и тръгнах към вратата, но не направих и три крачки, когато се спрях за момент, обърнах се към антипатичния за мен двадесет и пет годишен продавач, с пресни следи от борбата с акнето и го попитах с едва сдържано спокоен тон.
– Това момиче... Хубавичко е, нали?
Той повдигна поглед към мен и ми отговори с леко разсеян и незаинтересован тон.
– Да, сладка е. – след което продължи да подрежда новата стока около себе си.
Наклоних глава към обувките си и се зачудих какво да го попитам още, за да разбера кое е това момиче, ако въобще знаеше нещо. Изневиделица се сетих.
– Хм..., Защо не съм я виждал преди? Да не е нова в квартала?
Той ме погледна със същото замислено изражение, но този път забелязах, че подозира какво целя с тези си въпроси.
– Възможно е, за пръв път дойде да пазарува преди три дни. – вече се забелязваше нарастващата му усмивка. – Защо питаш?! Харесва ти, нали?!
Погледнах го през тъмните стъкла, и си казах на ум: "поредният гьозмелджия*".
Без да му показвам, че го лъжа отговорих.
– Не бе, просто питам... – отворих уста да кажа още нещо, но се спрях.
Обърнах се отново към изхода и продължих по пътя си с желанието да я настигна и заговоря. Бях толкова възбуден от мислите си, че докато минавах покрай рафта с ядки, без да искам ударих фризера за риба който стоеше близо до тях с дясното си коляно. Силни, болезнени тръпки се разляха върху удареното място. След като докуцуках до вратата и я отворих, се заоглеждах във всички посоки, исках да я видя дори и за последен път. Но за мое нещастие, тя бе изчезнала... както се бе и появила.
През цялата нощ не можах да се потопя в нежните и опияняващи ласки на съня. Мислех непрекъснато за нея и това което желаех да изживея с нея. Момичето което плени моето съзнание и моето забравило любовният копнеж сърце. Ходех по-често до магазина за някакви дреболии, най-често цигари, с тайната надежда да я зърна отново, но поне този път да я заговоря, дори и за малко. Желаех отново да погледна в искрените й очи и да чуя нейният глас който си го представях като глас на ангел нашепващ успокояващи слова. И така в един ясен, адски жегав и непонятно светъл ден, този момент настъпи. Третия ден от първата ни странно ненадейна среща в магазина, се оказа един от най-горещите дни от десетилетие насам. Тридесет и осем градусовата температура на въздуха не оправда очакванията на множеството граждани да излизат за по-дълго от разходка до близкият хранителен магазин. Човек винаги може да се учуди колко жестока може да бъде природата през септември, ранната есен, един от омайващите моменти от годишни сезони. Сигурен съм Ви, че дори и ти не си прекрачвал вратата на входа в онзи ден.
Момчето пред мен бавно поклати глава в утвърдителен отговор и се загледа за миг в игривите пламъчета в камината.
- Сигурен съм че повторната ни среща е някакво странно съвпадение в подредбата на планетите, а дори и да не е така, то не ми пука как се е случило.
Та и този ден останах без цигари към обяд, затова и реших да пожертвам няколко милиграма пот и да отскоча за нова кутия. Още щом прекрачих прага на входната врата, мощна вълна от горещина обля цялото ми тяло. Слънцето напичаше жарко над мен като сто ватова крушка в детска мравешка ферма, което ме караше да премигвам трескаво. Тръгнах забързано към магазина с идеята че колкото по-бързо стигна там толкова по-малко ще бъдат мъките и природното наказание падащо върху мен. За пореден път се бях зарадвал за това че толкова близо до дома ми има хранителен магазин, макар и не денонощен, но поне го имаше и точно в този ден, този факт се оказа в положителна насока, което ме накара да се възгордея че отново съм прецакал плановете на природата.
В магазина бе прохладно и дори леко студено заради климатика който духаше безгрижно застоялият и леко миришещ въздух на пресен хляб. Един любим аромат от моето детство. Нямаше опашка пред касата затова направо се запътих на там, вместо да се правя на търсещ нещо специално, както постъпвах когато чаках другите да напазаруват.
- Какво ще обичате? – попита същия отвян от реалността продавач от преди три дни, когато го разпитвах за “момичето”
- “ПАЛ МАЛ” – казах аз и процедурата за продажба се повтори както винаги. Касово бонче, ресто и нямо сбогуване. Тъкмо бях прекрачил прага на вратата и извадих една, гробо-копачка на бели дробове и я запалих. Най-харесвам първата дръпка, най-силно се чувства и е по-сладка от последната.
Тръгнах към входа на моя апартамент със запалена цигара и странни мисли за близкото бъдеще и от края, в който бях, я съзрях. Тя държеше в едната си ръка голяма рекламна торба на магазин за козметика, а с другата се опитваше да отключи входната си врата. Облада ме тайнствена екзалтация. Та тя живееше в моят блок и още по хубаво, в съседния на моя вход. Забързах крачка към нея, не исках да си пропусна шанса да я заговоря, а и исках да разбера дали гласа й е такъв какъвто мечтаех.
Тя ме забеляза, отпусна ръката си, в която държеше торбата и спря да се опитва да отключи вратата. Приближих се до нея и смутолевих от увеличаващото се притеснение.
– Здрасти.
Тя ме загледа с разтапяща усмивка, а аз се вледених още повече от това.
– Да ти помогна?
– Трудно се отключва. – притежаваше нежно и сладко гласче.
Протегна бавно длан, в която лежеше самотен ключ. Отново докоснах мекотата на кожата й докато тя го поставяше в разтворените ми пръсти. Ключът продължаваше да излъчва нейната топлина запазена от дланта. Доближих се към упоритата врата и сложих ключа на мястото му. Момичето се отдръпна давайки ми място, за да открехна входната порта и да ни погълне релаксираща хладина, а не да седим в тази жега.
Завъртях ключалката и натиснах кръглата брава.
Наистина ни погълна слабата прохлада на входа, стаена вътре. Погледна ме предизвикателно и рече:
– Много е горещо... нали? – гласът й прозвуча като ангелска арфа нежна, пряма, изгаряща и сладка. Този глас... Гласа на любовта, ме зовеше да се присъединя към него и да станем неделимо цяло.
Усмихнах се леко и прошепнах трескаво, защото наистина бе горещо.
– Да, малко. – тя продължаваше да ме съзерцава изпитателно. И дойде момента на кулминация да изпъкна с глупостта си. – А на теб...?
Идеше ми да си забия скапаната глава в стената и да изтече простият ми мозък, а малките парчета от черепа, да му придават вида на прясна домашна супа. Но не го направих. Останах силно успокоен след като тя се подсмихна на глас. Само какъв смях, като звънчета леко подръпвани от малко дете без такт но със сладка мелодийка. С нея и аз се позасмях и след като се поуспокоихме, проговори първа тя.
– Искаш ли... да пийнем по едно кафе... и да се поопознаем?
Да, да, да, вътрешно се вълнувах до припадък, но външно си оставах все същият, с черни слънчеви очила, черна риза и разбира се, както и предполагаш черни дънки.
Опитах се да запазя спокоен глас, но сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Исках да й споделя всичките мечти и желания и най-вече чувствата, които изпитвах към нея.
– Да, разбира се. Едно кафе ще ми дойде добре за разходката ми. – Подметнах аз несъзнателно.
Тя веднага прояви интерес, повдигна заинтригувано леко кестенявите си вежди. Един кичур от косата й се спусна като лиана и се заклати пред лявото й око.
– Каква разходка? – ме запита тя с неприкрит интерес.
– Ако..., – започнах аз – искаш, може да дойдеш с мен?
Като по чудо, промълви "да”, след което и двамата се запътихме нагоре по стълбите. Натиснах копчето на асансьора и зачакахме двамата, а тишината ни пригласяше. Влязохме в тясната, без осветление кабинка, и се обърнахме един към друг. Тя премести торбичката в другата си ръка, а свободната я повдигна бавно. Докосна външната част на бедрото ми с длан и продължи по-нагоре. Закачи от едната страна ризата ми и... асансьора се задейства.
– От копчето е. – изрече с развеселен глас, явно усетила почудата ми. След което се посмяхме още малко, или по-точно докато стигнахме на шестият етаж. Не исках да отварям, защото щяхме да се отдалечим един от друг и защото парфюмът й щеше да напусне моето обоняние.
През миговете с нея в кабинката, без осветление, аз почувствах, че нещо в мен се надига както и душевно така и физически. Сигурно разбираш какво имам в предвид, Ви. – той пресуши бирената бутилка и извади цигара. Запали я от камината, и ме погледна с разбиране.
– Бях прав за аромата, че ще изчезне след отварянето на вратата. Не ми оставяше нищо друго освен да я последвам. Този път тя самата си отключи, покани ме вътре и след като влязох, заключи. Събух си обувките и краката ми се потопиха в мекия килим който бе постлан върху блестящ от наситения лак паркет.
Показа ми къде е холната стая и ми посочи малката масичка срещу телевизора. Седнах на ниската табуретка, и имах усещането, че съм се смалил. Каза ми, че ей сегичка се връща, само да пусне кафе машината.
Върна се много бързо, явно беше подготвена за нещо или някого, но това щях да го разбера три дена по-късно. Седна на табуретката срещу мен и продължихме разговора.
Говорехме си за какво ли не, за кино, музика, жегата отвъд стените, за това колко е несправедлив живота, за моменти на радост и за такива от скръб, за всичко. Разговаряхме тъй свободно сякаш не се бяхме запознали преди няма и половин час, а като стари приятели от детството които не са се виждали от много години. В един момент между нашият диалог, тя се изправи и каза че кафето вече трябва да е готово и се запъти към кухнята. Когато се върна носеше две димящи чашки и след като започнахме да пием продължихме с говора си. Започнах да харесвам нейният смях и не исках да я тревожа с каквато и да е моя несгода. Тя, бе моето момиче, а аз нейното момче. Така и се надявах да остане, но... не, всичко щеше да се промени.
През тези няколко часа ние се сближихме много, дори може да се каже, че са се разгорили отдавна потушените клади на любов вътре в душата ми. Не исках да и преча, защото може и да има някаква работа, затова си и тръгнах към моят дом. Бяхме се разбрали да я взема към девет и половина вечерта, но преди да изляза от входа подложих едно картонче под вратата, за да не се налага да блъскам по нея докато някой разгневен пенсионер не ми отключи.
************************
Точно в десет без двадесет бях пред нейната врата. Парфюмът ми завладяваше въздуха на етажа. Май че по-прекалих с него, но исках да я впечатля в началото с нещо положително от към личната си хигиена. Натиснах бутона на звънеца и зачаках. Отвори ми прелестната богиня. Облечена бе със смарагдово, тъмно зелен спортен екип, а на главата си беше сложила бейзболна шапка на "Бостън". Отзад висеше прелестната й кафява като юлски кестен коса, под формата на конска опашка. В очите й започнаха да проблясват влажни искри, а от разтворените й в мила усмивка устни, белееха седефените й зъби.
Попитах я.
– Готова ли си? – едвам сдържах трептящият си глас.
– Един момент. – изрече тя и прибяга до шкафчето в коридора. Отвори едното чекмедже и извади един чифт слънчеви очила. Погледна се в огледалото пред нея и се обърна към мен.
– Е, как ми стоят? – промълви с палаво гласче.
Първоначално си помислих, че ми се подиграва, но после ми дойде на ум, че тя иска да е като мен, да се сближим повече. Отговорих й.
– Красива си. Дори и прекалено красива. – не я лъжех, просто не можех да я излъжа, не ми се искаше да я подвеждам за нищо на света.
Затича се към мен и ме целуна страстно по устата. Усещах как езикът й прогаря моите устни пробивайки си път за среща с моят език. Целувка, любов, саможертва. Миг на нереалност. Момент на любовна утопия.
Излязохме от входа и тръгнахме по малките и тесни пътечки, обагряни от падналите пламтящи есенни листа. Ръцете ни вплетени една в друга се поклащаха помежду ни. Минахме през дългият лабиринт от улици и пътеки и ето пред нас се разкри прелестната флора на морската градина.
Високите клони на дърветата си играеха на сенки по алеите, а там на небосвода ни съзерцаваше моята по-пламенна любов, Луната. Макар и забулена от пухкави облачета, тя пак си оставаше сияйният герб на нощта.
Помня как моето момиче се загледа в нея, и мисля, че усети това, което и аз усетих преди около пет години, а именно чувството за лекота и все възможност през следващите мигове, на агонизиращата болка. Побягахме на шега по късите алеи, след което седнахме на една пейка, досами ръба на свлачище, а шейсет метра по нататък се пенеше морската вода по жълтеникавия пясък. Вълните блестяха в зигзагообразни ленти и контрастираха в мрака който падаше над града.
Сгушихме се двамата един в друг. Тя наклони глава и я подпря на рамото ми, а аз моята на зеленикавата й шапка. Загледани в лунното кълбо, продължихме да си разказваме историите, кой откъде идва, какво е правил преди да се срещнем и какво мисли, че ще се случи. Дадох правото първо да започне тя. Примигна бавно, без да откъсва поглед от блуждаещите звезди, и започна своят разказ.

Очаквайте останалите две глави с които се опитах да намеря добро рамо в две издателски къщи, но така и не можах.