автор: katbalu

В нощта потеглят. Във ръце с вързоп.
И, хвърлят робски спомени в каруца.
След тях дими пожар и...гроб до гроб...
В очите сълзи. В гърло тежка буца...

Мълчат и стискат в шепите живот
и шепнат на децата, и повтарят-
"Върви,дете ала не ставай роб!"
И, кръстят се едни, а други- падат...

И, грохват някои, а другите- вървят...
И, в тишината оредяват, оредяват...
И, старци сядат в угар да умрат
ала умирайки пак- българи остават...

Пищи вързопче! В майка- млечен син.
Мъжът и го захвъря като риза.
"Пусни до долу! Друг ще си родим!"
Но, от каруцата жената тихо.. слиза!

Сама жена през черните бразди,
засветила в нощта като икона.
За втори път сина си тя роди...
И само онзи- от небето и помогна.