Първа част
Първа глава
(продължение)
...По някое време приятелките й се измориха и без да си поемат дъх я извикаха във фойето. Сервитьорите с всичко показваха, че вечерта е приключила. Фоайето беше тъмно и студено, макар да бе юни. Лятната вечер в планината беше ледена, подсилена от дебелите стени на хотела, които не запазиха топлината на деня. Усещането за мрачност се засили като седнаха на масата, върху която падаха дългите сенки на боровете обградили малката поляна, на която се издигаше "Олимп". През огромните прозорци не влизаха и звезди, не се виждаше небето, само приглушените светлини на далечните хотели и наежените космати върхове на елите. Тази нощ с нищо не приличаше на останалите. Веселието, балът, шумът останаха заключени в хотела, не излязоха навън и нямаше кой да ги чуе. "Олимп" беше откъснат от другите хотели, сам за себе си, както и неговият съименник.
Приятелките зачакаха таксито, поръчано за пет сутринта. Но беше само два и половина. Те зъзнеха в копринените си тоалети и със закъснение си мечтаеха за забравените връхни дрехи и топлите легла, чакащи ги в къщи.
Балът свърши неочаквано бързо. Кой би предположил, че днешните млади хора не умеят да се веселят цяла нощ, че песента на китарите е заменена с фолк-чалга и напиване, стигащо до бой. Трите мълчаха и мислеха за собствената си младост и последен танц на техните балове, изпълнени с копнеж, възторг и щастие. Дарина още помнеше шпалира около "Тройката", паметника в Бургас, между който целят й клас вървеше и улавяше хвърляните с възхита погледи. Очите на другите я следваха по целия път до "Черно Море", а след това помнеше, че се разходиха в Морската градина, момчетата се къпеха в морето, играеха, гонеха се и не искаха нощта да свършва. Да, годините са други, може би са остарели, но чувствата бяха същите. Те не се бяха променили, бяха се променили тези, идващи след тях. Дарина й стигаше да бъде с младежите, да е част от живота им, да е достатъчно добра, за да я запомнят.
Силвия и Маринова си отпочинаха и като нямаше какво друго да правят, заобсъждаха вечерта. Отново споменаха злополучното знаме, не щадяха критиката и личното си неодобрение. Беше ясно, че Бонка изпълнява чужди заповеди. Тези на зам.директорката Новева. Но се питаха за мотивите. Да се поставят желанията на двама-трима ученика над интересите на цялото училище? Но не беше за първи път. Новева не стоеше зад думите си, действаше според настроението си в дадена ситуация. Така държеше всички в ръцете си и беше трудно да се измъкнат от властта й. Тя се бе обградила с избрани учители, готови да й съдействат, без да се замислят. Не успяха двете с Бонка и подписката, нищо че последната не присъстваше с класа си и не уважи изпращането. Липсата на достойнство в класната им само изгради невярната представа на учениците й в собствените им качества и ги направи податливи към непристойни чувства. Новева и Бонка не се радваха на уважение, но останалите колкото и да не го искаха, трябваше да се съгласят с всичките им необмислени действия. Ето и в тази вечер, Новева бе поканена, но не дойде, самата тя знаеше,че е нежелана с присъствието си.
Маринова тъкмо започна с обсъждането на Бонка и свитата й, когато самата тя и Кръстьо се появиха във фоайето. Те не ги забелязаха и безгрижно седнаха на съседната маса. Видяха ги, сконфузиха се, но бе късно да станат. Трите се спогледаха. Не грешаха в преценката си. Неясните подозрения бяха факт. Бяха изпуснали началото между двамата, но присъстваха на края. Поне така предполагаха.
Неловко се почувства изведнъж и Кръстьо. Сам ученик, с класната си, след края на чужд бал, в тъмното фоайе? Напразно търсеше с очакващ поглед някой от съучениците си. Напразно. Всички се бяха или прибрали в къщи или по стаите на другарите си. Двама-трима бяха на дискотека в "Рила". Но хотелът бе много далеч от тук. Трите може да си помислят, че просто си почиват и от тази мисъл се успокои и облегна спокойно в мекия фотойл. Приятелките не бяха мнителни. Маринова засилваше строгия си поглед, а острият език на Силвия подхвана отново случките от вечерта. Кръстьо се страхуваше от Дарина. Какво ще си помисли за него, че ухажва друга, че е влюбен в нея, а не в класната си? Не можеше да стане и да тръгне, беше обещал на Бонка, беше й длъжен и той остана там смазан от собствените си страхове.
Като спасение за всички се изсипа шумна група от класа на Маринова, тръгнали да я търсят с покана за бар. Не след дълго увещаване тръгнаха. По-добре, отколкото да седят и да се чудят какво да правят с двамата. По-добре, макар навън да бе студено, но предстоящата разходка ги развесели, пътечката до най-близкия хотел, щеше да ги стопли.
Нощта ги обгърна с цялото величие на вековната гора и те дълго се лутаха в търсене на пряката пътечка. Далечните просветвания между дърветата им бяха ориентир, забравили за неприятните случки от вечерта, заподскачаха като деца в опита си да се стоплят. Радостта им напираше навън и те със смях поведоха учениците надолу. Тишината бе завладяваща, обсебваше сетивата им и изведнъж видимата разлика между тях се стопи. В тъмното не виждаха лицата си, но щастието беше общо, не знаеха на какво точно се радват, на тишината, на студа или че отиват на топло, но се чувстваха близки, така както могат да се чувстват само уважан учител и ученик.
Групичката следваше шума носен от слабият летен вятър и скоро "Рила" се изправи срещу тях. Огромната сграда изпълваше цялото пространство, наоколо всичко тънеше в мрак и само долитащите звуци от бара, подсказваха, че вечерта още не е приключила. Но настроението им отведнъж отлетя. Едните съжалиха, че вече не са млади, а другите не искаха вечерта да свърши.
... Приятелките бяха забравили Ваня. В този момент тя решаваше още един от въпросите в живота си. Не беше свободна в решението си, тази вечер двама мъже й поставяха условия. Трябваше да избере. Кирил или Борислав. С Кирил живеше от години, Борислав бе неин ученик. Първият, улегнал и красив млад мъж, предлагаше сърцето си, но с това приключваше. Ваня не се надяваше на повече. Кирил все отлагаше най-важното решение, на него все не му достигаха или време или пари. Макар да бе искрен и да го желаеше, мислеше за себе си повече. Без да усеща пукнатината във взаимотношенията им, която с всеки изминат ден ги разделяше. Ваня чакаше. Чакаше да бъдат заедно истински, не за пред хората, да са семейство, да споделят живота си. Топеше се от мисълта само, че живее като всички останали, всички от града, без още да е постигнала нещо значимо. Имаше неясни желания, да направи повече. Неясно съжаление от незавършеното образование в София, я мамеше натам, искаше да опита още, непозволено за повечето от града. Те всички си приличаха и живееха като всички. Сватба, дом, деца. Изцяло посвещаване. Не беше готова. Не искаше и да е сама в София. Искаше и Кирил да споделя мечтите й. Но той бе здраво свързан с родния град, където бе сигурен. Ваня живеше в Лаговит, беше с Кирил, но животът й извън него и града. И ето, появи се Борислав.
Той беше най-шумният в час. Не знаеше как да обърне вниманието й към себе си. Не беше нужно. Тя влезе и още през първия час го погледна и се влюбиха. Чуствата им бяха чисти. Борислав не разбираше поведението й, бягаше от час, за да я пресрещне някъде след училище.Тя се държеше внимателно, като с ученик, от което той се отчайваше все повече. Веднъж й подари цветя. Тя ги внесе в учителската и мълвата я последва. Приятелките застанаха зад гърба й, измислиха нещо за цветята. Трудно можеха да заблудят някого, но успяха, Ваня бе част от малкия град. Семейството й бе уважавано.
Учениците често излизаха с учителите си на кафе. Не беше нещо странно, дори традиция. Но Маринова и тук не спести нищо на младите си приятелки -"Първо те канят, след това те оплюват". Истината бе, че учениците искаха да се сближат с учителите си, да попият от мъдростта им, от живота им, но не прощаваха и най-малката грешка от тяхна страна и го разнасяха, макар и неволно, причинявайки вреда и понякога болка на учителите. Забравяха, че могат да се намесват в уроците, но не и в личния живот на преподавателите си.
Дарина обезпокоена от интереса на Борислав, предупреди Ваня. Последствията бяха неясни, от малката разлика в годините им, само две, можеше да настъпи буря. Ваня не позволи все пак Борислав да я ухажва открито и не го поощри с нищо. Той приемаше отказите й и чакаше. Тя също чакаше да завърши. Скоро и това се случи и тази вечер бе неговата, я тя поканена за гост на бала му.
Ваня и Кирил се раделиха изведнъж. Без възможност за извинения. Скараха се за обикновени неща. Натрупаното неразбиране, подтисканата досада изплуваха и завръщането стана невъзможно. Ваня вече знаеше, че няма да остане дълго в Лаговит. Кирил още не беше готов да се оженят. Защо да продължават, без переспектива? Той плануваше сватба, но не тази година, по-натам, като натрупа малко състояние, за де не зависи от никого. Постигна го. Зависеше само от себе си. Скараха се заради серенадата. Не се държала с достойнство, обидила го с мълвата нараснала до неузнаваемост и предадена нарочно със злорадство. Ваня бе достоен човек, не понесе клеветата, предадена от доскорошния й любим и го напусна.
Серенадата бе устроена от двата й класа, в които преподаваше математика. Имаше и други учители, но от гррадчето се интересуваха само от развоя на отношенията между нея и Борислав.
На огромната лятна тераса бяха подредени няколко маси, отрупани с обичайните сладки и соленки, бисквити, бонбони и дори две торти. Напитките си донесоха учениците. Никой не поощряваше пиенето, но на серенада бе простено. Учениците бяха развълнувани, чувстваха се големи, и колкото да се радваха че приключваха с училището, то щеше да им липсва. Някои от учителите също, особено Ваня.
Тя бе поканила и Дарина. Агнеса, друга нейна приятелка не беше в града, имаше изпити по следдипломната си квалификация. Домакинята настани Дарина до Добри, учител по химия и с това вечерта на маладата жена бе провалена. Не искаше да разстройва приятелката си и се нагърби с досадното внимание на мъжа до нея, за да не му хрумне да ухажва Ваня или някоя от ученичките. Не че не би могъл, но сам съзнаваше, че вечерта не е негова. А тази вечер бе прекрасна. Късното майско слънце не бързаше да се скрие зад невисоките хълмове към Богдановци. Високите облаци преминаваха бавно през червеният му диск, оставяйки тъмни дълги опашки на влечуги, готови да погълнат малкото дневна светлина и тромаво прибиращи се в своите небесни леговища. Дарина бе с гръб към залеза и сърдито гледаше напред за да не съжалява, но в този момент Добри се наведе към нея и с ледената си ръка я докосна.
- Погледни натам, каква красота, нали! Не, натам, гледай, точно там...- Дарина не го слушаше, а той все повече се надвесваше над нея.
Красотата на залеза угасна. Добри се зае да й чисти фъстъци и ако нямаше толкова ученици около тях, сигурно щеше да се опита да й ги сложи в устата. Но тя със зле прикрита погнуса се отстрани от него, криейки се от съчувствените погледи на ученичките, но не можеше да избяга много. Делеше ги само облегалката на стола. Той доля чашата, попита какво иска още. Да се махне, да не й досажда, но той бе толкова уязвим, че й дожаля и сърцето й се сви. Трябваше да го изтърпи докрай.
Не стояха до късно, но злите езици предадоха на ревнивият Кирил друго. В не подходящият момент й даде свободата за избор и тя го напусна. Не го очакваше. Беше прекалено горд. Тя също.
Така освободена от обвинения и измислени оправдания, Ваня бе на бала с Борислав. На бал всичко е позволено. Почти всичко. В този ден много момчета пиеха и пушеха за първи път, сякаш това бе знак за съзряване. Двамата седяха през цялата вечер един до друг и никой не им обръщаше внимание. Дори се радваха. За нея, за Борислав, за самите себе си, за свободата си. Толкова харесваха и уважаваха Ваня, нищо че часът й бе по математика, че отсега чувстваха липсата й. А тя далеч от глупавите съмнения на Кирил се радваше на... новия си живот. Неясен, смътно тлеещ в и в най-смелите й мечти. Трябаше да се случи. Отдавна. Какво й казваше наскоро Дарина? Клин, клин избива. Да. Времето ще покаже, дали не е сгрешила.
Борислав не криеше любовта си. От кого, в тази чудесна вечер? Тя го заплени още първия час, когато застана леко смутена пред черната дъска. Ваня бе висока, с красива дълга руса коса и манекенска походка. Момичетата като нея не оставаха задълго в Лаговит. Класът се радваше на чувствата им. Но на никой не му хрумна мисълта да я разгласяват или злословят. Борислав беше авторитетно момче, със силен успех. Също така висок и красив и двамата бяха хубава двойка. Момичетата тайно мечтаеха за Борислав, момчетата за Ваня. Всеки искаше да изживее своята приказка. Нямаше други млади учители. Освен две, Дарина и Агнеса. Но Агнеса беше омъжена, а Дарина разведена, за което никой не подозираше.
В "Рила" Ваня бе с Борислав. Никой не се учуди, не каза нищо. Дори бяха готови да ги защитят, ако е необходимо. Разходката до "Рила" поосвежи изморената групичка. Шумът в дискотеката след горската тишина ги подтисна и те се върнаха моного бързо. В "Олимп" всички се прибраха по стаите си. В този късен час, по-скоро ранен, долу останаха само отново трите приятелки и Борислав с Ваня. Неудобната ситуация се повтаряше. За да ги предпази от Маринова, Дарина напомни на Ваня, че са решили да се приберат пеш. Силвия подхвърли нещо за баловете по нейно време, когато нощта не им е стигала и зората ги е заварвала в разгара на празника. Но всяка вечер е различна. Различна е радостта, мъката, любовта. А проблемите едни и същи. Колкото и да се сменят поколенията. Маринова подготви с пръст очилата си и тъкмо да каже нещо, когато Дарина подхвана Ваня и двете излязоха навън, последвани от Борислав. Отвън се мотаеха двама от класа му и като нямаха стаи в хотела, тръгнаха с тях. Силвия се сети и подсмихна, Маринова не разбра.
Ваня се смути. Развалила плановете на Дарина. Не че имаше планове, освен да се прибере в къщи. След малко, поръчаното такси щеше да спре пред хотела, а тя я отмъква навън с неясна цел, само да я защити. Но се радваше, че поне тя я разбира. Беше й благодарна.
- Е, хайде! По кой път да минем? - Все някой трябваше да е весел и с това се нагърби Борислав. Поизморената групичка се пооживи и те тръгнаха по асфалтирания път към центъра на комплекса.
Дарина не познаваше другите от класа на Борислав, но това нямаше значение. Беше и по-голяма от останалите с десетте си години разлика й бе беше някак неудобно. Ваня им беше равна, Дарина непозната, но въпреки това весело си бъбреха и тя ги изведе напред, за да могат двамата с Борислав да си кажат нещо повече. Но те мълчаха.
Мълчаха и когато стигнаха центъра и видяха все още отворена механа. Влязоха де са стоплят и да почакат първия автобус. Букетите на младите учителки отвориха усмивката на собственика и той ги настани в отдалечения кът на залата. Беше полузаспал, но се оживи. Частният му бизнес не вървеше, а баловете бяха приключили. Повече никой не влезе. Боровец беше малко оживен, без странични посетители, затворен от лошия път, от редките автобуси и инфлацията. Беше 1996 година и никой не знаеше кога да очаква края й.
Групата засърба с усърдие подгрятата пилешка супа. С топлината се връщаха спомените от хубавата вечер. Заприказваха, заприпомняха си училищни случки. Смееха се, не се слушаха и приказваха така, както могат да го правят само непознати, които не очакват повече да се видят.
Стрелките на часовника над бара се движеха прекалено бавно. Чакаха цифрата пет. Дарина все повече поглеждаше натам, където я чакаха в къщи. Беше изморена, беше натъжена, незнайно защо. Съжали за пропуснатото такси, с толкова труд издирено и капарирано с останалите й пет хиляди лева. Мечтаеше да си е в леглото, където свито на кълбо я чакаше нейното кученце. Единственото живо същество, което я чакаше и се вълнуваше при всяко нейно завръщане.
Разговорът замря. Нямаше какво повече да си кажат, вечерта се изчерпа, какво още да се добави? Борислав усети надвисналата досада и бързо излезе с думите да намери кола. Не каза такси. Нямаше начин да намери такси по това време. В града бяха само пет. Бързо се върна и те станаха. Пред механата ги очакваше нов, бял мерцедес. В града знаеха, че родителите на Борислав имат бизнес, но не знаеха за мерцедаса. Седнаха и онемяха. До тук всички бяха велики, сега се чувстваха не на място.
Колата летеше в мълчание. Само Дарина търсеше след всеки завой белотата на далечните блокове, забравила , че не София очаква да види в този час. Липсваше й. С грохота си, бързането, беше нейният град...Но ето видя белите стени в далечината и неусетно промълви:
-София, София!
-Почакай, още е далеч!- разсмя се Ваня, без да знае, че и за двете града не беше толкова далеч.
...
(следва)