автор: fightingone

Не че беше красиво,
но в крайна сметка даваше
някакво усещане за ред;
нещо, което си струваше да науча
в тесния дневник на моето съзнание,
в обичайната практика да намериш убежище,
където счупеното огледало
или собствената ми егоистична смърт
ме гледаха втренчено.
И ако бях опитала
да ти предложа нещо друго
нещо извън мен
нямаше да узнаеш, че
най-лошо от всичко
накрая щеше да бъде
да се случи нещо с надеждата;
Почуках на собствената си глава
беше от стъкло, обърната купа
твърде дребно нещо,
за да бушува в купата ти.
Първоначално беше лично.
После стана повече от мен самата;
беше ти, твоята къща,
твоята кухня.
И ако му обърнеш гръб,
защото няма какво да научиш
ще държа неловката си купа
с всичките й счупени звезди да свети
като сложна лъжа
и ще я стегна с нова кожа
сякаш обличам портокал
или странно слънце.
Не че беше красиво,
но открих известен ред там.
Трябваше да е нещо специално
за някого
в този вид надежда.
Това е нещо, което не бих открила
на по-красиво място, скъпи мой,
въпреки че страхът ти е общ
като невидим воал между всички нас..
и понякога насаме
моята кухня, твоята кухня,
моето лице, твоето лице.

Ан Секстън