автор: Tiranozavar

Своеобразно продължение, смяна на гледната точка, на този разказ:
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=94994

Обичам тези чаши. За вино. То е причина да съм тук. Обичам да разливам вино. Бутилката пада плътно в дланта ми, с натиск на кутрето накланям гърлото й към устните на чашата, течността близва дъното, после стените. Прилича на смях. На устни, които първо се разтварят в усмивка, откриват зъбите, влагата на езика и от гърлото прихва насечен, а после плътен, пенлив смях. Дамата отпива. Виждам китката й, костта като копче, която се подава под ръкава на сакото, а после палеца й, отпуснат спокойно върху корема на чашата. Ако държи само столчето ще е по-изискано. Ако изправи още малко гръбнак – също. Ако се усмихне...
Наблюдавам профила й. Първо доливам в чашата, старая се да го правя бавно. Обичам да чакат. Наливането на вино е като целувките. След първата има дълга, нежна пауза. Втората е по-силна, с участие на повече мускули и дъх. След третата устните хищно насичат ласките. Докато виното и жената не се превърнат в едно. Отражението ми в нейната чаша е тъмно. Сянката ми пада по раменете й, чупи се в ниското на корема, плъзва се по бедрото, глезена, и през стъпалото залепва за пода. Сега трябва да ги оставя. Дамата и мъжа срещу нея. Кимам й леко, по-скоро неопределено, поглеждам лицето му като бягам от очите, устните ми трепват и се отдалечавам.
Моето място е тук. Съвсем близо до кожите, белите дробове, устните, челата им. Чувам разговора им. Виждам краката й, движенията на стъпалата в обувките, опитите й да избяга. Музиката наоколо отхапва неговите реплики, но чувам гласа й съвсем ясно. Говори тихо, но звукът е ясен, сякаш раздробен. Този мъж вероятно е чужденец. Светлините падат пряко върху лицето му и нейния гръб. Тя е фина. С остри рамене, тънка китка, малки ушни миди и високо чело. Тези жени имат ситни зъби и гъвкав гръбнак. Който в момента тя е стегнала. Ако прокарам длан по гърба й, прешлените й ще ме убодат. А може би мъжът не чува добре. И затова тя раздробява всяка дума. Всеки звук е близо до идеалната форма. О, претърколило се през широко отворени и пълни с въздух бузи. М, прерязано от допира на устните. Г, изскочило като куршум от гърлото. Р, което разсича пространството муждя тях както тромпет, който насича мелодията, вади я от летаргията, отърсва я от праха и над главите на публиката руква шеметен quick step...
Ако дамата свие юмрук и удари по масата... Сигурно ще е по-подходящо. Някой трябва да стресне този мъж. Да го опомни. Стъпалата на жената отново се отделят от пода и сякаш всеки момент ще избягат от нея и този мъж. Представям си глезените й, които минават по пътеката, обувките й оставят бледи следи, чувам токовете им по коридора, а после тези две стъпала се изгубват в шума на града. В мрака и по влажните от дъжда улици никой няма да забележи самотната разходка на два дамски глезена в обувки, цвят бордо. Виното бързо изчезва зад устните на жената. Приближавам се към гърба й, свил ръка в лакътя. Усмихвам се неопределено на лицето срещу жената и поглеждам очите й. Сега и тя ме вижда. Такъв, какъвто бях преди. С по-гладка кожа, без сребро по слепоочията, без бръчките на умора по челото, без годините, раздърпали чертите ми. И с длан, въплътила успокояващ хлад. С уверен полет в пространството до бутилката, спокойно докосване до стъкленото тяло на шишето, бавно движение с цялата нежност на черно-бял филм, от който се усмихват най-романтичните спомени.
Мъжът е нервен. Чувствам го. По погледа върху ревера ми, по неравните тръпки на устните, по скокливите, нахални зеници. Ще почакаш, ми се иска да му кажа. С тембъра на уверения в себе си. Или просто да го погледна в очите. Може и да е достатъчно. Поглед, който може да спре дори звяр. Един гладиатор, който вдига ръка, а с нея и меча, от който капе кръв, и чака знака на своя господар. Картините от стените се издължават като ожадняла за зрелище паст. Едно лице, разтегнато между ужаса и екстаза, до последната капка кръв, до последния дъх, изваден с мигновения удар на острието.
Виното се лее в чашата, до чието столче тя е поставила ръката си. Ако отклоня ръка, течността ще близне кожата й, а после ще остави кървавочервена диря по бялата покривка, после по пода. Жената ще се обърне по посоката на гърба ми, ще остави мъжа на масата и ще тръгне след мен. Виното ще стигне само до вратата, която ще ни заведе навън. Някъде, където ще разливам виното, докато я гледам в очите, а пред мен спокойно чака и моята чаша. Вместо трепването на китката обаче аз се усмихвам. С онази усмивка. Усвоена като втора професия. Будеща доверие. Мога да й бъда баща, ми хрумва, докато връщам бутилката. И да издърпам този мъж от залата, да опра гърба му в стената и изсъскам в лицето му. „Свали мръсните си ръце от...” Не звучи убедително. Вместо това трябва да протегна ръка над чашата му, да го хвана за ревера, събаряйки вазата върху масата, а после и стола, и да го издърпам навън. Да отворя вратата и хвърля жилавото му, жълтеникаво тяло на паважа. А после, застанал на бара, с чаша уиски с лед върху плота, да повикам такси за дамата. И да гледам гърба й, който се изгубва в мрака и който никога повече няма да видя. Разбира се, не правя нищо от това.
Отдалечавам се за втори път от масата и чувам зад гърба си гласа й, някакъв въпрос, който звучи напрегнато. Трябва да контраатакува, но спокойно. Когато той си мисли, че е обезоръжена. Когато се заблуждава, че я е сломил. Просто да вземе чашата и рязко, почти театрално да лисне виното върху лицето му. Тогава аз ще се приближа до масата. Ще дръпна стола й, за да стане, ще предложа ръката си, на която да се облегне и ще попитам мазно „Да ви повикам ли такси?”. Така е по-правдоподобно. Какъв, ако не мазен, може да бъде един мъж с жена, която може да му бъде дъщеря. Но не му е. И то жена, която не познава. И която същият този мъж може да съблича във фантазията си, да натиска тялото й в тъмните ъгли на асансьори и хотелски стаи, да развихри въображението си... Просто остарявам. И остарявам грозно. По лицето ми остава глупава усмивка, в очите ми трепти влага.
Двойката става. Първо тя, а миг след нея и той. Изглежда уморен. Или озлобен. Тя е висока. Може би дори по-висока от мен. Тялото й е стройно, бюстът стегнат, походката решителна. Автоматичната усмивка отново увисва на лицето ми.
- Желаете ли нещо, мадам? – се чувам да изричам, докато някакъв вътрешен глас в мен скимти, че изглеждам глупаво. Нелепо в този черен, като съвестта ми костюм, и заслепяващо бяла риза. Тя също се усмихва. Усещам нещо като симпатия, дори бърз флирт. Кожата ми настръхва и под сакото чувствам гърба ми да се изопва като опъната тетива. Тази жена ме вика. Вика ме с тялото си, с миризмата си, походката. Докато отварям вратата пред двамата искам да ударя за последен път този мъж. Въображаемо. Да забия юмрук в носа му и залепя чертите на лицето му на стената. Нищо от това не правя. Фантазирам като хлапак. Силен съм само наум. Един любовник наум. Един баща наум. Един мъж наум. Мъжът оставя нещо в ръката ми. Вероятно банкнота. Битката е негова. Жената вероятно също.
Блежен си, защото днес ще бъдеш с нея в Рая.