автор: LeoBedrosian

Многообразен, страдален и пре-грешен е краят Врачанский. Прелюбопитни, твъде твърдоглави и баш темерути го обитават, наследници на гордите трибали. За тях казват, че когато ги натиснал на цивилизоване Александър Македонский се изпокрили по баири и балкани
от където се гъзели на гордите елински войни и ги замеряли с камъняк, скали и друго, каквото им попаднело. Александър ги гонил, гонил, пък като решил, че не си заслужава губенето на време и средства ги зае.ал и тръгнал да покорява останалата част от света яхнал Буцефал.

Та наследниците на някогашните трибали и до днес не се развили много в културно и цивилизовано отношение. Изостанали от развитието на останалата част от многострадалната ни страна, лишени от свишата благословия и закрила на власт имащите обитателите му били оставени на самостоятелно, полудиво самоусъвършенстване и избуяли като бурени в полето.

Като пример мога да посоча моите /ще ме извините, че себе си соча/ скромни контакти с представителите на местното самоуправление, прераснало в безугледно самоуправство. По силата на служебните ми задължения преди година се намирах в клона ни в град Бяла Слатина. Няма да спомена името на фирмата, за да не помислят, че й правя реклама. Местният шеф ме повика в кабинета си с думите, че кмета на село Галиче искал да се срешне с мен. За кмета - Ценко Чоков се носеха много и противоречиви приказки, от хвалебствия, че бил въвел ред и закон в селото, до обвинения в издевателства, побой и най-гнусни манипулаций. И аз , с противоречиви чувства влязох плахо с кабинета, където видях пре-любопитна и твъде противоречива гледка. Двама индивиди с аполонови тела, бръснати черепи, по черни потници и къси гащи тип шорти ме гледаха с превъзходство, леко отегчени. Самочувствието им на по-стойностни и ненадминати се подчертаваше от златните синджири, гривни, пръстени, препасаните пистолети и по пет, шест мобилни телефони на човек. Единият, без да става се представи като гореспоменатия Ценко Чоков, кмет на всички селяни от Галиче! След като се осведоми за развитието по една негова жалба и получи отговора ми, че тя е напълно неоснователна цвета на темето му започна да се променя към тъмно червен. Това което последва и сега ми е страшно да си спомня. Представителя на местната власт се разфуча като тайфун, закрачи енергично из стаята, при което предизвикваше силно размесване на въздушните пластове и силно дрънчане на цялото злато по себе си. Сподвижника му клакьорстваше от мястото си, като съвсем безобидно зареждаше пистолета ей така, за разнообразие.

Аз усещах как ангелите ми пазители един по един издайнически се измъкваха и очаквах най-лошото. Когато бях изгубил всичките надежди за оцеляване изведнаж бурята утихна. Сърдития кмет изпусна за последно три-четири закани по отношение целостта на мойте крайници и липсата на всякаква переспектива за мирно решаване на въпроса и излезе заедно с касата на вратата. Сподвижника му изтича подир него с люти закани да взриви тоя жалък бардак и ни остави да събираме парчетата от надежда, успяла да остне след цялата вакханалия.

За един друг кмет от едно друго село ще ви разкажа следващия път.