автор: galina

Че като гръмнеше оная ми ти музика, че като ги занарежда диктора по микрофона:"Ах, летете ескадрони..."
И всички "бием крак" и развяваме знамена, да ти призлее от признателност и възхвали!
Празнувахме си ние Октомврийската революция, през ноември, та пушек се вдигаше.
Винаги обаче, ще си спомням, как на един такъв ден, излизаме парадни и пеещи от двора на Строителния техникум /а аз там ученичка/, за да се влеем в потока на "ентусиазирано празнуващите" и пред очите ни, лъскав автомобил размазва един пешеходец. В миг всички спираме стъписани, музика и песни секват. Много бързо, обаче, убитият е изнесен в страни и учителката по музика дава тон за песен. Тържествените ни колони продължават напред, ние пеем и "набиваме крак", а в душите ни пОтрес. Все едно нищо не се е случило, все едно са отместили камък от пътя. Важно е празникът да продължи...
Изобщо, тоя празник много планове ми е провалял.
Получавам, значи, аз покана от едни приятели, българчета учещи в Москва, да им отида на гости. Уреждат ония прословутото "приглашение" /или нещо такова се казваше/ и аз получавам право да пътувам за голямата страна, щото без него няма как да прекрачиш, свещените граници.
Започвам да изреждам на приятелката какво искам да видя и чуя там и разбира се, поръчвам непременно да осигури билети за Болшой театър, тъй като съм петимна да погледам истински класен балет./а осигуряването на билетите там ставаше с месец напред/
Но какво е моето безкрайно разочарование, когато пристигам. За нещастие съм улучила точно периода на трескаво приготовление за ГРАНДИОЗНО честване 70-годишнината на Великата. Болшой театър в ремонт, Третяковската галерия - "тоже", въобще всичко заслужаващо да се види е в процес на реставрация и обновяване. Пустият мой късмет, кога ли е работил!
Само мавзолеят на Ленин е все така отворен и пред него постоянно се вие километрична опашка от чакащи.
Но аз пренебрегвам "мумията" и се мятам на едно автобусче за панорамна обиколка на Москва, което почти час ни развежда из красотите на този невероятен град с кратък престой при забележителния Московски университет "Ломоносов".
Е, все пак, благодарение на инициативността на моите приятели, успявам да видя нещо наистина разкошно и то бе гала концерт на най-добрите балерини и балетисти на СССР, по това време,при това в огроооооомната зала на конгресите в Кремъл. За мое голямо удивление, тази зала бе препълнена, а това е балет, все пак, а не рок или чалга концерт! Но едва ли трябва да се учудва човек на такова нещо, щом там хората са се събирали на стадиони за да слушат стиховете на Анна Ахматова.
Въобще, това което ме удиви в Москва, бе колко високо ценят руснаците изкуството. Даже, докато се разхождахме по "Арбат", непрекъснато ни спираха някакви хора, за да ни питат дали нямаме повече билети за някоя театрална постановка. А "Арбат" е не само улица, но и една цяла социалнокултурна общност. Ала това е друга тема.
Тази революция и тези болшевики не само ми провалиха културната програма,но в последствие направо ми сринаха всички планове за кариера.
Най-голямата объркация в житейските ми планове се получи, когато един ден, партийният секретар на предприятието в което работех ме повика и ме попита:"Е, Кръстева, ще те правим ли болшевик?!"
При този директен въпрос, направо изгубих ума и дума. А бях млад, перспективен кадър, началник на отдел и с още по-нескромни амбиции за бъдещето. Ако кажа не - лошо, ако кажа да - още по- лошо! А и тази дума "болшевик" нещо много ме стресна. Не знам защо,но някак най ми се връзва с "чекист". Та гледам аз изпитателно-усмихнатото лице на човека срещу мен и си мисля:"Абе, тоя чекист, какви ли ги е замислил за мен?"
А интуицията ми шепти:"Бягай, Кръстева, спасявай се, докато не си хлътнала в тресавището!"
И тъй взех своето решение, напуснах работата си по"по семейни причини" и казах сбогом на кариерата.
Но ние българите си имаме успокоителна поговорка за всичко и една такава гласи:"Всяко зло, за добро!"
Сега си имаме други празници и други проблеми. Животът си върви и отсява важното от натрапеното.