Ако знаеше, че вечерта ще е черна нямаше да се радва толкова. Но... не знаеше и краката и танцуваха по асфалта. Две деца се целуваха. Усмихна им се. Възрастна жена водеше внуците си на училище. Усмихна им се, както всеки път, когато ги срещаше. Качи се в автобуса и пропътува цялото разстояние като насън. Звънеше, за да съобщи, че е пристигнала. Огледа се и видя, че е объркала спирката,
човекът до нея беше непознат, а улиците й напомняха на градът, който мразеше. Погледна ръцете си - бяха се превърнали в лапи ( Дай една лапа!). Една жена се наведе, погледна я и я срита жестоко - "Мърляво помиярче в мърляв град".
Спомни си за срещата, за масата, за тримата с различни мисли. Спомни си за утрото, в което беше по-сама от всякога. Как остави ключа на рецепцията, как плачеше, докато се прибере и как взе решение да избяга накрай света. Тогава си обеща никога повече да не се докосват до душата й. Стана й мъчно за предишното тяло, но котешкият живот се оказваше предизвикателство. Само ако можеше да види какъв цвят е козината й, но нямаше къде да се огледа. Беше се случило. Когато го видя си помисли, че очите му я привличат, както котка валериан. На шега си пожела да е котка и желанието й се беше осъществило. Колко живота й оставаха още - пет, седем? Искаше само един, но вече нямаше как да върне предишното си тяло. Усмихна се. С пълна сила една фраза изкочи :" Извън употреба! Съжаляваме за недоразумението." - това беше нейното тяло - недоразумение. Искаше да изпуши една цигара. Намери един фас, още гореше, но така и не можа да си дръпне от него. Пречеха й котешката муцунка и тези лапи ( Дай една лапа!) . Видя един прогизнал кашон и се опита да се скрие и да заспи. Може би с утрото щеше да разбере, че е само сън. Нямаше сухо местенце в тази картонена къща, нямаше и прозорци, а духаше студен, пронизващ вятър. От студът и мислите си не можеше да затвори очи. Спомни си за сина си, за майка си, за всички любими хора, за него. Беше ги предала...всички.
Сви се на кълбо и всеки шум, който дочуваше я стряскаше. Някаква птичка пееше някъде. Котките ги ловяха. При мисълта, че трябва да убие птиче й се доповръща. Котките мъркаха от уоволствие - тя едва ли. Как можа да си пожелае да стане котка. Това не беше нейният нрав, но трябваше да се примири с недоразумението.
Чу някакви стъпки и наостри ушички ( Дай една лапа!), запя любимата си песен:
"Тате, картонената кула построих.
Изрязах й прозорци и врата,
но някой сложи й решетки.
Поставих маса, стол
(да не забравя - и цветя),
легло постлано - никой там не спи!
Говорихме си, помниш,
знам че чуваш!
Кашонената кула изгоря,
сега ела ме прегърни!"
В този миг една сянка се наведе над нея и я сграбчи с пръсти като клещи. Баща й?
- Я, писанче, защо така жално плачеш?
Този глас й беше познат. Този глас й беше познат. Този глас й беше познат. Откъде? Невъзможно, тя беше в друг град. Или? Даа, пейката беше голяма, сградите бяха големи, затова й се стори, че е непознато мястото.
- Виж, мила, какво мърляче!
- Не съм мърляче!
- О, ти говориш? Чу ли, мила, то говори!
- Тя няма да ме чуе, а ти си ми познат отнякъде.
- И от къде?
- Имаш същият глас и същите валерианови очи като него. Виждал ли си делянка, корените й миришат като неговите очи.., т.е като твоите.
- Кой е той ?
- Причината за моето недоразумение
- Разкажи ми, а?
- Да ти разкажа, а?
- Мъниче, а ноктите драскат.- Той се разхили, а тя използва момента и се измъкна от клещите му.
- Чакай, поне ми подскажи нещо, а?
- Не си струва, живота ми в тази кожа само ще разкървави ситуацията.
- Котките не говорят налудности, те са мили и добри животинки.
- И мъжете не говорят с котки, а ти говориш с мен?
- Ти си моята халюцинация.
- Аз съм си сама халюцинация. Знаеш ли какво ми пречи в тази кожа? Не мога да правя гримаси, а аз много обичам да правя всякакви, на всяка дума. Сега, обаче не мога. Представяш ли си ако се бях превърнала в мечка, сега нямаше да можеш да разговаряш с мен, защото страхът от мечешка лапа е голям. И как ли щеше да ме грабнеш с ръката си? Представи си мечешка прегръдка, смачквам те.
- Чакам да ми разкажеш за него, все пак.
- о, срещнахме се, после изгасна токът и от тогава е тъмнина. Не ми се говори повече!
- Ще дойдеш ли с мен?
- Къде?
- Ще видиш, мястото е хубаво.
- А приятелката ти?
- Изчакай ме. Отивам да я сложа да спи и ще се върна, за да решим съдбата ти.
Замина, а тя остана в кашонената кутия, в най-тъмният ъгъл. Чакаше, очите й бяха отворени на пет. След около час той се върна, гушна котето и тръгнаха. Когато наближиха някаква невзрачна сграда, тя се опита да прочете надписа на вратата, но установи, че не може да разчете никакви букви. Беше й отнето това. Типично за котешката природа. Влязоха, коридорът беше силно осветен и миришеше на дезинфектант и животинска пикня.
"Приют за домашни любимци? Прекрасно! Истинското ми място.”
- Какво мислиш да правиш?
- Не ми се сърди, не мога да понасям котешки драскотини по ръцете си, а тук може някоя самотна душа да се смили и да се грижи добре за теб.
- О, много ти благодаря! Вторият ми живот си замина току що. Убий ме още 4 пъти, за да знам, че следващият ще е окончателен, а?
- Озлобена си?
- Не, вече съм обезверена, но котките не вярват в нищо! Затова се превърнах в котка. И все пак ти благодаря!
Той тръгна и не се обърна да я погледне, боеше се. Тя се сви на топка и зачака човекът, на когото щеше да издере очите, за да си отмъсти.
Ако знаеше, че вечерта ще е черна нямаше да се радва толкова.