автор: hristam

Виж, аз този човек никога не съм го познавала. Просто по някое време сме се озовали на едно и също място по едно и също време, и сме реагирали първосигнално.

Една такава реакция в повечето случаи има сериозни последици, за това не е лошо човек да си зададе правилните въпроси на време, за да стигне до правилните отговори. Но от опит знам, че това рядко се случва – обикновено се влияем от куп странични фактори, измежду които общественото мнение е решаващият. Правим това или онова, понеже това се очаква от нас, понеже така правят всички. В същото време е възможно някъде дълбоко в нас нещо да се съпротивлява и да крещи безгласно, но това обикновено е възможно да се укроти, минава за едно твърде незряло отношение, което отминава с времето, като грип. Понеже си като всички, а при тях не е по-различно. „Всички” звучи успокояващо и уютно като топла майчина прегръдка, нали? На моменти е възможно и да ти се прииска да бъдеш друг, да регистрираш самоличността си в този живот не само по документи, а да те забележат сред цялото море от различна еднаквост. Може дори почти да успееш, и тъкмо тогава да се изплашиш – о, боже, казваш си, тук, горе нещо не е наред. Атмосферата ли е по-различна, въздухът ли е по-труден за дишане, или чисто и просто не е съвсем здравословно да си забележим, но дискомфорта става все по-осезаем, докато не осъзнаеш, че всъщност „приятелски” протегнатите ръце вече са успели да те върнат пак на онова затулено местенце, сред множеството, където всички са убедени, че ти е мястото.
Защо ти говоря тези неща и аз не знам, вероятно, защото ми се е събрало много. Натежало ми е. Виждаш ли, аз не съм имала кой знае какви амбиции, макар че близките винаги са ме окуражавали. И най-вече благодарение на тяхната подкрепа постигнах не малко – имам собствен бизнес с много добри перспективи за развитие. Живота ми винаги е бил интензивен, аз съм човек не само на идеите, но и на тяхната реализация.
И е интересно как сред цялото това море от хора, с които живота те среща, някои ти се струват уж незначителни, а оставят трайна следа в него, а други, които си считал за изключително специални за себе си, се изгубват в твоята реалност.
Ето, погледни онзи, високият мъж вляво. Виж го, и сега се усмихва. Ей така ще го запомня, с вечното му ведро излъчване и с тази усмивка. Приятел ми е, още от детинство. Не мога да кажа, че се виждаме редовно, всеки си има своите ангажименти, но въпреки всичко е сред най-близките до сърцето ми хора. Зная, че мога и да се посмея с него, а мога и да поплача на рамото му, както и той на моето. Присъствието му винаги ми е действало успокояващо и разпускащо.
Ами седналият там, в дъното, виждаш ли го? Нищо особено, нали – слабичък, грозноват, абсолютно невзрачен. Работим заедно от години, на него му имам доверие повече, отколкото на себе си. Невероятно умен е, и винаги е готов да помогне, дори по среднощ да го извикам. А много пъти се е нагърбвал и с моята работа, при това без да очаква каквато и да било печалба от това. Не зная какво бих правила без него, и той е наясно с това. Винаги може да разчита на моята помощ.
Ето и онази възрастна жена, седнала там, беше ми учителка на времето. Още тогава я смятах за страхотен човек, имах голям респект от нея и й се възхищавах. Направих всичко възможно да поддържам контактите си с нея и досега, защото тя е най-ерудирания и мъдър човек, когото познавам, и да общувам с нея е истинско удоволствие за мен. То е като да се докосвам до самото познание. За мен е чест да имам такъв човек до себе си, тя ми е като втора майка.
А, като споменах майка – виждаш ли онази побелялата жена там, дето стои леко прегърбена? Е, нищо чудно, че не забелязваш, все пак това е призрака й, тя почина преди години. Няма причини точно ти да я виждаш, като си помисля, май не всеки може да вижда призраци.
Както и да е, явно аз съм от късметлиите, които могат, защото тя често е край мен, и винаги ми помага. И знаеш ли, присъствието й за мен е по-осезателно, отколкото на много от живите ми познати.
Например да вземем онзи плешивият, с очилата. Моят съдружник. Едно време ме уверяваше, че заедно можем всичко, и успя да ме убеди. Сега се опитва да действа зад гърба ми, и ако не го контролирам постоянно, мога да очаквам всичко от него. Да, знам, трудно е да си сътрудничиш с човек, комуто нямаш доверие, но понякога се налага.
А, забелязвам, че онази красавица, дето е заобиколена от цяла свита почитатели, е направила впечатление и на теб. Не се учудвам – тя е фотомодел, но и преди това винаги е била в центъра на вниманието, външността й наистина е впечатляваща. Но за мен тя е най-грозният човек, когото изобщо съм познавала. Дълги години бяхме най-близки приятелки, имах я като своя сестра. Другите момичета или й се подмазваха, за да се греят на отразената й светлина, или й завиждаха – скрито, или съвсем откровено.
Аз бях единствената, която я допусна в сърцето си, и наивно вярвах, че за нея означавам същото – нещо повече от приятелка. На мен самата също никога не ми е липсвало мъжко внимание, може би за това не гледах на нея като на конкуренция.
Тя беше свикнала да има всичко и всеки, когото си пожелае, и определено това й се отдаваше. Само един мъж й отказа – първият ми съпруг, и тя не миряса, докато не ни раздели. А аз до последно не подозирах за подлите й игрички, и продължавах да й споделям за всичките си грижи и тревоги, свързани с него.
Когато разбрах за връзката им, колкото ме заболя заради неговото предателство, двойно повече ме нарани нейното.
Ето го и него, погледни в обратната посока. Хубав мъж, нали, от тези, на които годините придават аристократично излъчване. Сега не може да я понася, всъщност още тогава се разкайваше дълбоко и настояваше да запазим брака си, но аз не можах да преглътна това. Трябваше му доста време, за да се вземе в ръце, но сега, знаеш ли, наистина се радвам за него. Ако щеш вярвай, но въпреки всичко никога не съм хранила злоба и неприязън към него. Сега има чудесно семейство, с жена му понякога се виждаме да пием кафе – голяма симпатяга е, разбираме се чудесно.
А ето го и него, този, за когото почнах да ти говоря. Непознатият. Не можеш да го видиш, така ли? Не, не, той не е призрак, нито е невидим, просто е най-незабележителния човек, когото познавам. Аз също не мога да кажа, че го виждам добре, нито, че някога съм го виждала както трябва. Много пъти съм се чудила какво прави в живота ми личност, толкова малко обвързана с мен, че понякога се питам дали не е някаква грешка.
Случва се и да се сблъскаме, ей тъй както си вървим в различни посоки, по някакви странни закони на съществуването, нямащи нищо общо с физичните. Но тези срещи не ни помагат да се опознаем – интересно, нали, но е факт – има хора, с които колкото повече общуваш, по-чужди ти стават, колкото повече сте заедно, толкова по-далечни сте си. Аз не мислих, че това е възможно, сигурно нямаше и да повярвам, ако не ми се случваше на мен. Особено усещане е, казвам ти, и не мисля, че ми харесва, въпреки че напоследък съм все по-заета и просто нямам време да се замислям много. Но може би един ден ще намеря време да променя това, защото...знам ли, може би един ден ще поискам да имам до себе си някой, който ме познава. Който ме обича и когото обичам.
Но засега в живота ми е само той, непознатият ей там. Моят настоящ съпруг.