автор: dara33

в памет на бай В.

Тя е една обикновенна жена. Има големи очи и в тях толкова болка, че можеш да се удавиш. Добра жена е. Откакто бай Васил умря тя стана по бледа и от сянка. Очите й потъмняха още повече.
Има три големи деца. И едно по- малко. Гледа дъщеря си, а вече е прехвърлила педесетте. Трудно е сама, особено във времена, като тези. Другите са отраснали отдавна и живеят своя живот. Тя живее сама и гледа малкото момиче, което има очите му. Очите на бай Васил. Сини. Прилични на небе в което плуват птици с име мечти. Тя е като светлина за очите на майка си. Вече е на петнадесет- малката Василена. Леля Тина все тича насам натам. Прилича на мравка търсеща храна. Ходи облечена в траур и винаги ми става тъжно, когато я видя. Веднъж дойде у дома. Направихме си по кафенце и се заговорихме за живота.
-Ах, миличка. Живота е безумно труден без другар. Откакто си отиде бай ти Васил нямам бел ден.
Очите й започват да ронят сълзи.
-Моля те, лельо Тино. Недей плачи. Имаш децата си.
-Да, те са ми светлинката.
После бърше сълзите си, които са оставили мокра диря по лицето й.
-Казвала ли съм ти как се запознахме с бай ти Васил?
-Не, но ако искаш ми разкажи.
-Срещнах го на морето. Точно се бях развела с първия. Първия ми съпруг беше душевадец. Пребиваше ме, като куче. Тормозеше и децата. Първите ми три са от него.
-И бай Васил те взе и с трите?- учудено питам аз.
-Да. Нашата история прилича на приказка.
И тя започва да пътува из пътеките на светлите и хубави спомени от първата среща с него. Добрия и истински човек.
-Бях млада. Никога не съм била красавица, а и доста изцедена бях от живота. Много горчилка бях насъбрала в душата си. С мойте приятелки заминахме на морето. При майка ми оставих децата. Имах нужда да се намеря. Не бях виждала морето повече от десет години. Та заминахме. Там красота. Синьо. Синьо. Не мога да плувам. Седя си на брега и се радвам на вълните.
Очите на леля Тина светят озарено от светлината на хубавите спомени.
-Изведнъж две мъжки ръце ме прихванаха и хоп във водата. Потънах аламинут. Не мога да плувам. Човекът скочи и ме извади.
-Ти момиче не плуваш ли? попита ме намръщеното лице на човека хвърлил ме в морето.
-Не. Не мога да плувам.
-Че откъде си?
-От София.
-Е, аз съм си от тук. Капитан съм
Леля Тина мълчала смутено. Капитанът бил доста по голям от нея. Имал прошарени коси. И очи сини, като море през летен ден.
-Искаш ли да излезем довечера? попитал той.
-Да искам. - така отговорила тя.
Срещнали се. Харесали се. Той й казал, че му предстои пътуване до Италия.
Споделил с нея, че е разведен и не вярва на жени.
-И аз съм разведена. Имам три деца.
-Искаш ли да те заведа у дома? попитал той.
-Ще дойда с теб.
Съгласила се тя. От него лъхало почтенност.
Той я завел в старата си къща. Запознал я с майка си.
-Тинче, утре заминавам. Когато се върна, ако те заваря у дома, ще значи че ме искаш и ще се оженим.
-То- аз имам три деца.
-И аз имам едно момиче. Ама искам и още едно.- засмял се той.
На сутринта бай Васил заминал на пътешествие. Пътувал три седмици. Когато се прибрал у дома си намерил леля Тина.
-Ти ме дочака? учудено я попитал той с невярващи очи.
-Да. Нали каза да те чакам.
Той я уловил за ръка и я завел в гражданското. По пътя взели двама свидетели. И се оженили.
После дошли в София. До пенсия му оставало малко време. Тя го изчакала да се пенсионира и му родила още едно дете. Момичето със сините очи- Василена.
Гледам леля Тина и си мисля, че живота е пълен с радости и скърби.
От очите й пак се отронват сълзи.
-Ех, чедо и сега съм сама с малкото. Имах хубав живот с него. Отгледахме децата, ама ей на не му било писано да се радваме на старини.
Лицето и заприличва на река. От очите й се ронят сълзи породени от мъката по любимия мъж.
-Лельо Тино и бяхте ли щастливи? Та вие сте се взели на шега?
-Ако е щастие да имаш грижа и спокойствие. Да се усещаш обичана и закриляна и да не знаеш що е глад? Да бях щастлива. Познах любовта на един прекрасен човек. Даже му родих дете. Той стана баща за втори път на 54 години. Бях на 41, когато родих Василена. Обичам този човек и винаги ще го помня.
-Ти си щастлива жена. Имала си късмета да срещнеш човек, като него.
-Така е момиче. След мъката идва радост. После пак мъка. Това е живота. Наниз от бели и черни мъниста. Сега черното ми мънисто е смъртта на бай ти Васил. Как ще живея без него не ми се мисли.
Очите й отново се напълват със сълзи.
-Колко часа стана? пита тя изведнъж.
-Минава пет.
-Окъснях. Детето се е прибрало от училище. Ще слизам долу вече и благодаря, че ме изслуша. Исках да поговоря с някой.
Сепвам се.
-Лельо Тино, ти не допи кафето.
Усмихва се.
-Ще го допия друг път. Тамън ще ти разкажа за живота ми с първия мъж.
-Лельо Тино, ти ми разказа най- хубавото. За едно голямо човешко сърце.
Тя клатейки глава и с насълзени очи излиза през вратата.
В мен се настанява тихо тъгата за онзи добър човек със сините очи прилични на море във летен ден...