Имам въпрос, но отговорът е премълчана дума.
ЗадавИ я със хрипове – целият мой свят.
Цялата болка, събрала във урна плътта –
утроба на черна жена в климакс.
Соленокафява и плоска маса,
пресушаваща устните, но разсъблечена до лилави мигли.
Защипала парчета от разлагащо се тяло
с мълчаливите кламери от друг период.
Облече земята в нейните дрехи,
защото пръстта се задържа във шепи.
Могат да се родят червейчета, изгризвайки минералите ти.
Морето облече с моите плътно прилепнали корсажи
и избръснати до гладкост крака.
Загребваш. В шепите е празно –
попивам на земята в зейналата паст.
Изпива всяка моя капка до преходност на думите -
пясъчни изчадия, в които се оглеждам.
Загребваш от най-дълбокото и студено безутробно море,
а изтичам устремена към жадността – суха до гъба.
Спасявам връзки, заздравявам земя и небе
и съм ти нужна, за да не чувстваш вина,
за да прекопаеш всяка буца.
Аз да торя – мен да изпиват,
все по-ненужна да отблъсквам всяко гребло, впито в плътта ми,
все по-ненужна да искам да съм пресушена до сол,
за да ме задържиш в шепи.
Как се изтребват суицидните миди от едно море?
Дай ми рецепта.
- Няма невинни и няма виновни! Съдба!
- Да, но някой е облякъл морето с името ми. С кървави букви.
И птиците-риби пеят с хриле.