В духа на всяка легенда има и по малко истина. Само че верблюдът не е космато същество, причиняващо зло и стремящо се да навреди на човечеството.
Той просто има своите „навици”. И ние, хората, трябва да му простим. Как ще се предпазим от него, обаче, си е лично наша грижа. Та хората са измислили годините за тая работа.
Верблюдът, въпреки всичко, не е „мрачно” същество. Той се усмихва, но въпросът е дали се присмива или просто е възпитан?
Най-интересното все пак е, че верблюдите не са си измислили съвсем техниките за заблуда на хората. Ако погледнеш слънцето в окото, може и да видиш верблюд и да ослепееш, ако е високосна година – можеш на двадесет и девети февруари да усетиш мириса му, ако невидим се е скрил зад вратата – можеш да усетиш и чуеш дъха му. А знаейки, че той е зад гърба ти, можеш лесно да му попречиш да превърне в пясък каквото и да било, можеш да се заключиш или да го надхитриш, като избягаш през времето. Затова окото трябва да бъде будно, винаги…
Всъщност, бих искала да се запозная с някой верблюд, въпреки че те май не са от най-общителните. Да ми разкаже как е в Сахара, зад дългата китайска стена, как прави така, че на небето изведнъж се появяват крави с рибешки опашки, как слънцето би могло да стане квадратно, за Пилат, за Крали Марко, за Мойсей, за самия дявол. Пък после – нека ме превърне на пясък. А къде да го открия? Май най-разумно би било да го търся в човешкото око, защото очите на всички други същества са някак прекалено чисти, очакващи, търсещи подкрепа.
Честно казано, не вярвам, че което и да е същество е способно да помрачи истинската зелена градина на приятелството… Но, от друга страна, щом така говорят старите черказки хроники за верблюда, аз, също като автора, не мога да не им вярвам, защото те са изписани върху самата му кожа.