автор: thebigplucky

Да си поет е бреме.
И никой не е , уж, за това роден.
Напира те да кажеш на другите дремещото в теб,
страшното идва сетне.
Или си неудобен на някого в нета,
или жена ти кофти те гледа.
Но истината търси чрез тебе бял ден, сляпа и безмерна,
иска трибуна и мнение.
Опитваш с метафори да завоалираш проблемното,
да заобиколиш капаните на собствените си прозрения.
Тушираш контрастите с нещо полусмешно,
да намалиш степента на напрежението.
Съчетаваш копнежите от неземните трепети
с томленията на потребностите...
И мъжът на съседката
по-твърдо пристъпва, когато минава край мен.
Някои, усетили се между редовете,
бълват коментарии и нелепости.
Мъже с опънати нерви,
изровили отнякъде номера на джиесема ми,
ръсят заплахи със задгробни гласове.
Колежките небрежно си оправят прическите
и ми хвърлят поглед премрежен,
обещаващ дълги обяснения.
На жена ми гласът потреперва...

Гадно е да си поет.
Бледнеят цветовете на делника, стойностите отрекъл.
Живееш само за мига -
улавяш го и го пращаш във вечното.
... После го обричаш на забвение
на дъното на някакво чекмедже с недовършени дневници.
Преминаваш през времето недокоснат от него,
но с тяло, обречено да те предаде в тлен,
и с душа вечно скитаща, търсеща утеха.

Прекрасно е да си поет.
Малките тайни погалват егото ти с цялото си великолепие,
изтръгваш от тях неизменното.
Изсипваш с шепи съмненията на наивниците в сърцето.
Жени въздишат по теб,
всяка подрежда постеля, шампанско и свещи.
Въпрос на чест е да не избягваш сблъсъка с неизвестното...
Изгреви посрещаш. Залези споделяш.
Измерваш разстоянията със своите мерки,
крайно неточно и крайно небрежно.
И всичко ти е опростено – за векове.
Кой не би повярвал?! Кой не би усетил?!...


И няма за теб спасение в земното.
И няма убежище.
Не си броиш нито безсънните нощи,
нито кафетата;
с цигари и водка отдалечаваш стреса,
депресии те превземат.
Рееш се между отвъдното и имагинерното,
блуждаеш в страната на сенките,
потресен сблъскваш се с вещите.
Отрова пълзи по вените ти -
обречен си -
или ще я изговориш, или ще умреш от нея.
И е късно вече да те променят,
вдигат безсилно рамене -
до скоро си беше наред…
А ти, на колене, претоварен с нераздадена нежност,
(откъде ли я взе?!)
търсиш пътя, потънал в съмнения.
Един не разбра – себе си.
И едно не поиска – да се предадеш.
Само силуетът зад пердето осъмва все по-приведен -
не секват сложните уравнения
и все по-трудни са решенията...
А един ден откриваш своята вечност,
не е спирала да те зове,
откак си прогледнал.
И дано го разбереш щастието на побелелите...